2
Добрата новина е, че старият каландар е изтълкувал правилно посланието, което му изпратих с третото минисамолетче, и се е подготвил. Лошата е, че огневата му мощ е твърде малка, а нападателите всеки миг ще получат подкрепления. Най-лошата е, че никъде не забелязвам каквато и да било следа от Ди.
Дали не съм се заблуждавал за собствената си ценност като агент? Какво разграничение правеше китайският стратег между различните видове шпиони?
Обречени шпиони са онези от нашите шпиони, на които нарочно им се дава лъжлива информация, за да я съобщят.
Оцеляващи шпиони са онези, които се връщат от лагера на врага, за да съобщят информация.
Те се завръщат, за да съобщят информация. Проблемът ми е, че най-важната за Ди информация - пергаментите от Вилнюс - вече съм я предал. Дали не беше грешка, че предпочетох да се върна в Афганистан, когато можех безпрепятствено да се завърна в Лондон? Дали това не ме поставя в другата категория - на обречените шпиони? Възможно ли е аз да съм онази лека фигура, която шахматистът жертва, за да спечели цялата игра?
Шум от приближаващи автомобили прекъсва разсъжденията ми.
- Дауд идва, господарю! - възкликва радостно Парвез зад мен.
Далечни фарове осветяват за миг оредялата група нападатели и угасват. Пристигат още три... не, четири микробуса с угасени светлини и спират на по десетина ярда един от друг. Вратите се отварят и улицата се изпълва с въоръжени хора, а въздухът - с миризма на пот и непрани дрехи.
Един едър мъж от новодошлите - вероятно това е Дауд - махва с ръка и четирима души се отделят от другите, за да притичат до оградата на Рустам. Доколкото се вижда в тъмнината, те залепват ленти пластичен експлозив. Изглежда, че краят наближава и този край хич не е добър.
- Парвез, свали ги от микробуса, че ще ми трябват -казва Масуд.
Нещо студено опира в слепоочието ми. Дуло на пистолет.
- Хайде, забави се малко, та да имам повод да те застрелям - съска в ухото ми Парвез.
С Кейт слизаме и Парвез затваря плъзгащата се врата. Минаваме от другата страна на микробуса, който ще ни послужи като щит срещу летящите отломки.
- Прикрий се! - крещи Дауд.
Взрив. Портите устояват като по чудо, ала на няколко места оградата от двете им страни се срутва до основи сред облаци от прах. Без да изчакат тя да се слегне, хората на Дауд се втурват напред с безпорядъчна стрелба и диви викове. В този миг между къщата на Рустам и първите бойци пламват непоносимо ярки кълба.
„Светлинни бомби" казвам си наум, докато подгъвам колене, за да смекча предстоящия удар. Кейт губи равновесие и се стоварва на гърба ми. Доколкото мога - ръцете ми се оковани за нейните ръце - омекотявам падането. Това обаче не спасява брадичката ми от ожулване.
На земята се извъртам настрани, така че Кейт да остане в относителна безопасност зад гърба ми. Пред очите ми плават ярки кръгове. Бойците около нас се опитват да прогонят временната си слепота с отчаян огън. Тъпо решение, ако се съди по далечните светкавични поредици от два изстрела, които долавям сред близката пукотевица. До нас рухва нечие тежко тяло. Секунда след него - друго.
- Ако не спрете да стреляте, ще ги убия! - неистово крещи почти в ухото ми Масуд.
Стрелбата секва. Нечия ръка ме дръпва грубо и аз ставам. След мен става и Кейт. Светлите петна постепенно се разпадат и угасват и аз виждам - не, по-скоро някакси долавям, - че бойците на Дауд са се стопили наполовина.
- Вие двамата - три крачки напред и спрете - казва зад гърба ми Масуд.
Извъртам глава встрани и се усмихвам, макар да зная, че в тъмното Кейт няма как да види усмивката ми.
- Една малка предутринна разходка, скъпа?
- С удоволствие - откликва тя и с тона, с който вероятно би коментирала в антракта нова постановка в „Ковънт Гардън", добавя: - Мислиш ли, че този тип зад нас може да претупа финала?
Не мога да не й се възхищавам.
Двамата правим три къси крачки напред и спираме.
- Сега какво? - пита тя.
- Нали не бързаш? Местата ни може и да са правостоящи, но затова пък са на първи ред. Поне моето, но пък ти ще можеш да надничаш изотзад.
- Надявам се, че чакането ще си заслужава.
Някъде в горния край на улицата се хлопва врата и всички наоколо затаяват дъх. В тишината се чуват бавни стъпки. Кейт се притиска към мен и прошепва в ухото ми:
- Осветлението е същински провал.
- Включи фаровете! - излайва Каландара.
Сноп светлина от оцелелия фар на нашия микробус разкрива сюрреалистична гледка.