Бяха предвидили всичко, освен че жертвите им ще използват микробуса като прикритие за входната врата. За минута застинаха в очакване. Вътре нищо не се движеше. Командирът посочи най-дребния от групата и му даде знак да обиколи къщата, за да огледа неочакваното препятствие. Други двама заеха позиции зад ъглите на околните сгради и насочиха автомати към прозорците, за да го подсигурят. Останалите проследиха с очи как техният другар заобиколи къщата отляво и се показа минута по-късно от другата й страна с вдигната ръка: всичко е наред.
Все тъй безмълвно командирът потвърди с жестове уговорения още в самолета сценарий: аз влизам пръв, вие двамата - след мен. Ти ще следиш да не избягат отляво, ти - отзад.
По-късно шестимата безуспешно щяха да гадаят какво бе издало присъствието им на обградените в къщата наркотрафиканти. Секунда преди да разбият вратата и да нахлуят вътре, прозорците се осветиха от пламъчетата на безразборната стрелба. Дъските на входната врата се нацепиха от куршуми, стъклата на микробуса станаха на сол.
Но защитаващите се нямаха никакъв шанс срещу разузнаването, чиито невидими очи ги бяха проследили от южната провинция Хелманд през Гор и Сарипол до столицата на Балх и бяха докарали легендарните стрелци отвън. Докато наркотрафикантите изпразваха пълнителите си във вратата, на единствения прозорец от източната страна се мярна неясна сянка. Стъпил на раменете на двамата си другари, най-дребният член на групата изстреля три светкавични поредици от по два куршума. Трима от обградените рухнаха на пръстения под, но другите двама не ги забелязаха. Окуражени от пълното мълчание зад вратата, те решиха, че са избили нападателите зад нея, и се втурнаха навън. Бяха мъртви още преди телата им да се блъснат в микробуса и да се свлекат едно върху друго.
Командирът се приведе и издърпа от юмрука на единия неголяма платнена торба, в която нещо изтрака. Беше заинтригуван да види каква е била причината да отнемат живота на петимата непознати и да рискуват своя.
Остана разочарован. Очилата за нощно виждане се оказаха безполезни, въпреки че зеленикавото изображение беше кристално ясно. Ъгловатите пиктограми на плочката, която държеше между палеца и показалеца си, не му говореха нищо.
Глава 2
СЪОБЩЕНИЕТО
5 август
Долината на тракийските царе, България
1
Единствената джанка в моя заден двор сякаш предчувства какво ще се случи и следи настръхнало мен и Лозан. Той вероятно долавя тревогата на дръвчето, защото докато сравнява на око дебелината на калема и избраната от него клонка, започва да му говори успокояващо. Аз пък не отделям поглед от тънките нервни пръсти, които нежно прихващат клонката и доближават острието на овощарското ножче към нея.
И в този миг мобилният ми телефон измяуква с гласа на моя стар котарак Макси - сигнал, който не съм чувал, откакто правих началната настройка. Усещането, че на хоризонта се задава черен облак, се засилва, когато виждам от кого е есемесът. Този номер се води на сестра ми Диърдри. Отварям съобщението.
- Джон, неприятности ли имаш? - пита съчуствено Лозан. Местните жители ти се виждат като най-безцеремонните и груби натрапници в света, докато не разбереш, че наистина са загрижени.
- Не - лъжа аз, - но сестра ми пише, че трябва да се върна в Лондон. - Изглежда, че редакторът на едно списание, за което съм работил, иска да ми възложи интересно разследване.
Лицето му се озарява от съпричастна усмивка. Лозан е мой съсед и пенсиониран учител по история. Допълва мизерната си пенсия, като ми дава уроци по български, а същевременно ме запознава с премъдростите на градинарството. Идеалният събеседник за един бивш агент от Тайните служби на Нейно Величество, който се е оттеглил от служба в това прелестно и спокойно място. Уви, вече не е толкова спокойно, защото току-що получих неразбираемо съобщение.
В моя занаят „неразбираемо" е синоним на „смъртно опасно". Особено за човек с произнесена от талибански молла смъртна присъда.
Тук, в Долината на тракийските царе, животът е като течението на голяма река непосредствено преди тя да се влее в океана - пълноводен, спокоен и предвидим. Няколко години му се наслаждавах с пълна мяра. Сега към предвкусването на рязката промяна се добавя осъзнаването на един парадоксален факт: толкова съм доволен, загдето пак се връщам в голямата игра, че комай завиждам сам на себе си.