— Да имаш идея как може да е била преместена?
Той се почеса по брадата.
— Казваш, никакви следи от магия?
— Абсолютно никакви. Аз също проверявах и мога да се закълна в това, макар да не съм изминал дълъг път, откакто се учех за магьосник.
— Траксас, един добър магьосник знае как да прикрие следите си. Кого по-точно са използвали от Градската стража?
— Стария Хасий Брилянтния.
— Значи самият Хасий, а? Брей, случаят трябва да е доста важен, за да пратят някого от Съдебната палата. Какво пък, това променя нещата. Няма магьосник, който да скрие следите от пребиваването си от хитрата лисица Хасий. Дъртакът си знае работата. Отнесли са статуята на ръце.
— Невъзможно. Не са разполагали с достатъчно време. Била е на мястото си същата сутрин. Много хора са готови да се закълнат в това. А и ателието на Дрантакс е на една от главните улици в Пашиш. Изключено е никой да не забележи товарната кола. Нужни са много хора и много време, за да натоварят статуята. Обаче никой не е видял нищо. Статуята просто е изчезнала. Разбрах, че старият Хасий Брилянтния обследвал града, но не могъл да я открие никъде.
Астрат се съгласи, че цялата тази история е много мътна, но не можеше да предложи нищо.
— Всъщност, Траксас, за какво ти е притрябвала тази статуя? Разбрах, че си се захванал да измъкнеш Гросекс от затвора.
— Вярно, така е. Може да няма никакво значение, но от друга страна, би могла да ни даде допълнителни сведения за станалото. Мисля, че ако разбера къде е статуята, това ще ми помогне да открия истинския извършител.
Той се съгласи на свой ред да обследва града с надеждата да се натъкне на нещо интересно.
Преди да си тръгна го попитах как да постъпя, за да избягвам за в бъдеще инциденти като този, при който Толий нахлу в стаята ми и отведе Гросекс.
— Защо не пробваш с магия за невидимост? Клиентът ти ще стане незабележим пред властите.
— Уф, това е твърде сложно за мен. Никога няма да я усвоя. Силиците ми едва стигат да запомня някое успиващо заклинание.
— Хм.
Той извади една дебела книга и взе да я прелиства.
— А какво ще кажеш за това? „Временно объркване“. Просто е лесно за запомняне. За кратко внася смут в душата на всеки, дошъл да ти рови в стаята. Няма стопроцентова гаранция естествено, особено ако срещу теб е силен и могъщ противник, но все пак ще свърши работа, ако стражите отново заблъскат по вратата ти.
Това, изглежда, щеше да свърши работа. Благодарих, допих си виното и излязох. След прохладата на старата къща въздухът навън ми се стори непоносимо горещ. На всичко отгоре отново почувствах, че ме следят. Не се опитах да се освободя от преследвача, предпочитах първо да разбера кой е, но той беше достатъчно опитен да остава извън полезрението ми.
Когато най-сетне се прибрах във „Възмездяващата секира“, Макри беше приключила смяната и тъкмо се готвеше да тръгва на училище. Макри е завладяна от странната амбиция да учи в Имперския университет, където, между другото, не приемат жени, а само синчета на сенатори и богати търговци. Дори да вземат някоя принцеса, абсурдно е да направят изключение за някого с оркска кръв във вените. Милион пъти й го бях казвал, но тя въобще не ме слушаше.
— В Училището на гилдиите отначало също не искаха да ме пуснат — възрази тя. — А виж сега колко добре се справям.
— Минатата седмица си се сбила с осмина свои съученици.
— Подиграваха ми се на ушите.
Един от белезите за смесения произход на Макри са заострените й уши, макар да ги крие в дългата си гъста коса.
— И какво от това? И друг път са ти се присмивали на ушите.
— Ти си едно пияно магаре, което не вижда разликата — ядосано каза Макри. — Учениците трябва да са любезни един с друг. Пък и аз не смятах наистина да се бия. Повечето от тях избягаха. Веднага след това имахме изпит по философия. Справих се отлично.
Забелязах, че Макри е отмъкнала няколко тазисни цигари от бара. Взех една и се качих горе.
— Внимавай Гурд да не забележи, че му крадеш от запасите с тазис.
— Ами той пък може да ми плаща по-добре. Защо отказа да помогнеш на делфините?
— Да помогна на делфините ли? За онази, Глухарче ли говориш? Ти майтапиш ли се с мен? Та аз в момента разследвам убийство! Не мога да си губя времето с някакво побъркано девойче с цветя в косите, които бърбори за говорещи делфини и целебни камъни. Мястото й е в лудницата.
Макри се засмя.
— Аз я харесах.
— Само защото успя да ме ядоса. Ти все такива харесваш.
— Кого другиго?
— Ханама Убийцата, кого! Първия път, когато цъфна тук, едва не ми видя сметката.
Това е стар спор между мен и Макри. Напоследък тя се запали по участието си в Асоциацията на благородничките — организация, чиято цел е да защитава интересите на жените в града, които, длъжен съм да призная, наистина са доста ограничени. Например не им позволяват да встъпват в никоя гилдия — освен тези на магьосниците и наемните убийци, — да гласуват и да заемат места в Сената. Не им е разрешено да посещават луксозните бани, нито градската гимназия. Тези проблеми не ме вълнуваха преди с тях да се захване Макри.