Известно време нямаше никакъв резултат. Вече бях започнал да си мисля, че няма да се случи нищо. Минутите се гонеха. В стаята захладня и вече не чувах уличната шумотевица. Най-сетне пред очите ми започна да се оформя картина на голяма къща, по-скоро бяла вила, построена на горист хълм.
Напъвах се да различа отделни детайли, когато изведнъж долових някакво слабо, но бързо нарастващо безпокойство. Не знаех какво го причинява. Игнорирах го, но то не ме оставяше на мира. Опитах се да се съсредоточа върху картината, но тя взе да се губи от погледа ми. Унесен в дълбок транс, изведнъж осъзнах, че в стаята има някой. В мен се надигаше страх, истински ужас при мисълта, че съм беззащитен пред лицето на врага. Изплувах отчаяно от транса, като измъкващ се на повърхността удавник, скочих, настръхнал и объркан, и се огледах, за да видя кой е нежеланият гост. Пред все още замъгления ми поглед изникнаха двама мъже, застанали само на метър от мястото, където бях коленичил. Единият прелистваше листата на бюрото, а вторият стоеше на пост. И двамата носеха червени раса и бяха с бръснати глави. Какви бяха тези — монаси крадци?
— Кои сте вие, по дяволите? — изревах.
Те се обърнаха и тръгнаха към вратата. Скочих след тях, застигнах по-близкия от двамата и го дръпнах за рамото.
— Какво става тук?
Той се освободи. Все още стреснат от неочакваната им поява, усетих как кръвта ми кипва. Замахнах със сила, която щеше да запрати нещастния божи служител към стената, но за моя изненада той отрази удара. Опитах отново и отново ударих на камък — моят противник се справяше без никакви видими усилия. При третия опит ръката му едва докосна моята и аз се завъртях като пумпал, без дори да разбера как е станало. След това, тласнат силно и ловко, полетях през стаята, ударих се в отсрещната стена и се проснах на пода.
В този момент нахлу Макри и спря, като видя, че се въргалям на земята. Изтича навън, но на улицата явно вече нямаше никого — нападателите бяха изчезнали също толкова светкавично и мистериозно, колкото се бяха появили.
— Какво стана? — попита ме тя, докато ми помагаше да се изправя.
— Двама монаси воини търсеха някого, с когото да се позабавляват — помъчих се да остроумнича и се проснах на леглото. Опитът с кюраята ме бе изтощил напълно.
— Какви са тези монаси воини?
— Монаси, които освен това са и воини. Прекарват половин ден в молитви и медитация, другата половина изучават бойни изкуства. Извинявай, Макри, но трябва да полежа.
Главата ми се въртеше. Останах да лежа, докато погледът ми се проясни. Макри ми донесе бира и това също ми помогна поне да седна.
— Проклети да са! Появиха се тъкмо когато получих някакво изображение.
Опитах се да си припомня как точно изглеждаше къщата в чинийката с кюрая. Бяла вила на обрасъл с дървета хълм. Можеше да е някъде из околностите на Тамлин, където има доста хълмове. Всъщност можеше да е и в съвсем друг град.
— Не, Калия едва ли е отишла далече. Стражите щяха да научат, ако се е качила на някой кораб. Не вярвам да е потеглила на кон. Рали ми каза, че са направили щателна проверка на всички, които са наемали коне през последните дни. Разпитвали са също и за отпътуващите кервани.
Макри остана изненадана от настойчивостта на Градската стража.
— Май хвърлят доста усилия по този случай, а? И за какво — заради един чирак убиец?
— Може би. Но нали знаеш, че сенаторът Лодий вдига страхотен шум за растящата престъпност в града. Горкият Джевокс, оплака ми се, че нямали нито миг покой. Нещастен е като ньоджанска курва. Натиснали са ги да решат този случай колкото се може по-бързо.
Трябваше да ида в Тамлин и да потърся бялата вила. Проклетите монаси ме бяха прекъснали в най-неподходящия момент.
На вратата се почука и Гурд подаде глава.
— Макри — рече той, — време е да почваш работа. Траксас, долу те търсят.
— Кой?
— Каза, че се казвала Глухарче.
— Кажи й, че съм излязъл. — Въздъхнах и се надигнах. — На важно разследване. Макри, престани да ме гледаш така! Нямам намерение да търся някакъв паднал от небето целебен камък за делфините и това е последната ми дума! Щом си толкова загрижена, защо не отведеш Глухарче на някоя среща на вашата Асоциация? Те ще й помогнат.
Препасах сабята, взех дребни пари да си купя хляб от пекарната на Минарикса и излязох.
Усетих, че ме следят, още щом стъпих на улицата. Намръщих се. Тази история започваше да ми писва. Скочих в една двуколка и наредих на кочияша да ме откара колкото се може по-бързо в Тамлин. Той положи всички усилия, но резултатът не превъзхождаше очакванията ми, заради строителните работи, дупките по пътя и гъстите тълпи от минувачи. Нямаше никакъв шанс да се отърва от опашката. Реших да се справя с този проблем по-късно.