Тя погледна тъжно кесията.
— Той си я обичаше. Имаш ли вино?
Поклатих глава. Виното не ми беше по вкуса. Подадох й една бира, която щеше да свърши по-добра работа.
— Мисля си, че е доста необичайно един магьосник да го убият заради неизплатени дългове за дуа. Не, че е невъзможно, но снабдителят сигурно би предпочел парите, а и в къщата ви зърнах доста неща, които могат да бъдат продадени. Освен ако дългът не е бил много голям. Дали той самият не е продавал?
Мисълта, че родният й баща би могъл да се занимава с търговия на дуа, изкара сълзи в очите на младата жена, но тя все пак призна, че не е сигурна.
Замислих се. Ако Талий е бил едра риба в търговията на дуа, нищо чудно, че стражниците се опитваха да прикрият фактите по случая. Напоследък наркоскандалите бяха почнали да се приближават застрашително до двореца и най-вече да се свързват с името на принц Фрисен Атински, а властите със сигурност не желаеха нови проблеми. Консулът Калий веднъж вече едва бе успял да скрие престъпленията на принца от вниманието на широката общественост. Тюрайската политика бе навлязла в стадия на ужасно крехко равновесие и сенаторът Лодий, водач на антироялистката партия на популарите, дебнеше всяка възможност, за да обвини управляващите в корупция и връзки с престъпния свят.
Публична тайна, особено за най-близкото обкръжение, бе пристрастеността на принца към употребата на дуа. Ако Талий Зеленото око го бе снабдявал със стоката, нищо чудно че не го бяха изхвърлили от двореца. Това би обяснило и трагичната му кончина. Достатъчно беше да е получил голяма пратка дуа, а после да е забравил да я плати. Изходът при подобна грешка неизменно е печален.
Все още обмислях възможността тъкмо Талий да е внасял дуа в двореца, когато ми хрумна друга, не по-малко странна мисъл. Защо е бил толкова привързан към кесията? Не виждах в нея нищо особено. Всякакви предмети носят сантиментална стойност, но честно да си призная, не помнех някой да се е привързвал към кесия.
Взех я и я заразглеждах. Беше малка, колкото за няколко гурана, и се пристягаше с две връвчици. Нищо повече не можеше да побере. Прошепнах едно заклинание на древния магьоснически език, което обикновено се използва за отваряне на разни неща. За миг почувствах познатото изстиване на въздуха. Дръпнах връвчиците и кесията започна да се отваря. И продължи да се отваря — и да се уголемява.
Сулания ахна. Протегнах ръка напред. Отворът на кесията все така се разширяваше.
— Какво е това? — възкликна Сулания.
— Вълшебното пространство — отвърнах. — Или по-точно, това е отвор към вълшебното пространство. Към друго измерение, каквото и да означава това. Тази кесия не е обикновена. Тя е вълшебен джоб.
Надникнах в голямата дупка и когато доближих границата между нормалния и вълшебния свят, почувствах хладен повей. Вътре всичко бе запълнено от виолетова мъгла, така че ми трябваше известно време, докато очите ми привикнат.
Всеки предмет, поставен във вълшебното пространство, губи теглото и обема си. Което например е удобен начин за магьосник да вземе голям чувал с дуа и да го отнесе незабелязано в двореца. Най-сетне попривикнах със странната светлина. Пресегнах се и бръкнах в кесията. Погледнато отстрани, щеше да изглежда сякаш ръката ми е била отрязана до лакътя. Очаквах пръстите ми да напипат мекия прашец от дуа. Вместо това докоснаха нещо твърдо, хладно и метално. Извадих ръката си и надникнах отново. Беше глава. Бронзова глава. Зад нея се мержелееше и тяло.
Фигура на човек, възседнал кон.
Отдръпнах се и погледнах учудено кесията. Дори човек, привикнал с вълшебствата, трудно би възприел мисълта, че държи на дланта си двутонната статуя на свети Кватиний.
— Е, това обяснява много неща — промърморих.
Всъщност наистина бях доволен от себе си. Стражниците си бяха изпотрошили краката да търсят статуята из целия град. Опитни магьосници от Съдебната палата също душеха навсякъде, но безрезултатно. А ето че аз я бях намерил. Което, надявам се, означаваше солидна награда. Добре свършена работа, Траксас. Не само че откри статуята, но благодарение на теб ще се състои обречената на провал важна религиозна церемония, а отношенията между Тюрай и Ньодж ще бъдат запазени. Може дори да ти дадат медал.
И най-важното, вероятно бях открил убийците на Дрантакс. Нямаше никакво съмнение, че това са двамата грубияни, нахлули във „Възмездяващата секира“. Беше твърде късно да ги подложим на разпит, но това едва ли бе необходимо. Останалото можеха да свършат и магьосниците от Съдебната палата. Ако двамата бяха влизали в ателието на скулптора, по дрехите им неминуемо щяха да са полепнали дребни частици и прах. За всеки добър магьосник е фасулска работа да намери подобни улики, които да свържат заподозрените с престъплението. Оставаше само да поискам телата да бъдат подложени на щателен оглед.