Сулания поклати глава. Не знаела. Умът й бе само в пиенето. Във „Възмездяващата секира“ се чувстваше като в роден дом. Предложих да й повикам двуколка, която да я откара в Тамлин, но тя отвърна, че предпочитала да поостане още малко. Като дъщеря на тамлински магьосник не бе имала възможност да посещава живописните кръчмички в тази част на града. Изглежда, тук й харесваше.
— Досега не бях попадала на такова място. Вкъщи пием само вино.
Оставих я да се радва на бирата и се качих горе. Тъкмо когато влизах, се почука на вратата към улицата. Попитах кой е. Оказа се, че са трима монаси. За разлика от последните, които ме навестиха, тези любезно помолиха да влязат. Носеха жълти раса. Предположих, че няма от какво да се безпокоя. Изглежда, онези с червените бяха страшните. Поканих ги. Двама от тях бяха съвсем млади, третият — във възрастта на мъдреците. Младежите останаха чинно край стената, докато разчиствах боклуците, за да може старецът да седне. Въпреки солидния брой години той пристъпваше чевръсто и без видимо усилие, а когато седна, изправи гръб като бамбукова пръчка.
Поздрави ме с доста бодър за старец глас. Личеше си, че е човек, който води здравословен начин на живот. Съмнявах се някога да е опитвал неща като бира и тазис.
— Прости ни, задето наминахме, без да пратим известие — подхвана старецът. — Но тъй като рядко се отбиваме в града, не искахме да пропуснем възможността да те срещнем.
Любезността винаги ме кара да бъда подозрителен.
— И с какво мога да ви помогна? — попитах резервирано.
— Искаме да те наемем, за да откриеш една статуя — каза старият монах.
И това ако не е поредното съвпадение! Да наемат тъкмо мен, човека, в чийто джоб е търсената статуя.
— Да чуя подробностите — казах.
7.
Старият монах се казваше Тресий. Преподобният Тресий. Останалите не ми бяха представени. Все още изпитвах съмнение дали двамата младоци не бяха участвали в битката пред къщата на Талий. Бяха като близнаци с бръснатите си глави и еднаквите раса. Не споменах за инцидента, те също.
Тресий подхвана историята си с монотонен глас, който ми напомни за един мой стар учител магьосник, който навремето ме учеше да левитирам. Когато бях на петнадесет, можех да се повдигна на десетина сантиметра над земята. Не ми остана за дълго. Доколкото помня, изгубих това умение по времето, когато пробвах първата си бира.
— Ние сме монаси от Храма на облаците. Живеем и практикуваме нашите умения в един манастир в планината.
Кимнах. Знаех, че из северните хълмове край ньоджанската граница има доста странни местенца, но не бях ходил по тези краища от близо петнадесет години — от последната война с Ньодж. Тази мисъл породи цяла серия от спомени. Тогава Тюрай бе могъща държава и не само защото аз бях в армията. Имаше задължителна военна повинност, но гражданството я изпълняваше с гордост. Смятахме, че се бием за родината. Кой можеше да повярва, че ще стигнем дотук? Половината от населението се откупва с рушвети, само и само да избегне военната служба, а крал Рет Акански е принуден да взема наемници. Мнозина от сенаторите ни не знаят как се държи сабя. Това би било нечувано само преди едно поколение.
Един ден горе в планината трябваше да задържим поредното ньоджанско нашествие. Заехме позиции около прохода, а отдолу един след друг идеха вражеските легиони. Бяхме с Рали — и той млад войник като мен — строени във фаланга, с щръкнали напред дълги копия, а когато се строшиха, продължихме да отбиваме атаките със саби. Сигурно щяхме да ги отблъснем, ала няколко от техните легиони минаха през друг проход и ни излязоха в гръб. Почна се кървава сеч. Полагахме отчаяни усилия да си пробием път назад към града. Даже когато излязохме на открито, пак продължавахме да ги държим на разстояние, макар да имаха солидно числено превъзходство. По онова време ньоджанската армия беше четири пъти по-голяма от нашата.
Накрая ни изтласкаха до града, а после го обсадиха. Докараха таранни машини, подредиха стълби и се почна бой за всяка стена и кула. Нашите магьосници скоро изтощиха запасите си от заклинания и грабнаха оръжията. Същото направиха и жените. Дори децата се биеха — мятаха камъни върху морето от вражески войници. И тъкмо когато ньоджанците щяха да съборят една от стените, пристигна вест, че от запад са навлезли орките и прекосяват Пущинаците с най-голямата армия, която познава историята на света. Орки, полуорки, троли, дракони и магьосници — всички, които бе успял да събере под знамената си Бхергаз Свирепи, последният велик оркски вожд, идеха насам с очевидното намерение да ни изтрият от лицето на земята. Така внезапно свърши войната между Тюрай, Ньодж и Лигата на градовете, а само след ден двамата с капитан Рали трябваше да воюваме рамо до рамо с доскорошните си врагове срещу тази нова и още по-страшна заплаха.