Убиецът на Дрантакс бе носил кесията, за да прибере статуята вътре. Следователно той или негови хора преди това бяха светили маслото на Талин. Главата ми започна да се върти. Взех да се проклинам за отвратителния навик да се забърквам едновременно в няколко разследвания.
— Само не ме питай за делфините. Нямам нито време, нито желание да се захващам с тях. И дръж Куен далеч от очите ми. Главорезите от Братството шарят навсякъде. Да се надяваме, че Астрат Тройната луна ще може да удължи действието на объркващото заклинание. След ден-два ще се опитаме да я преместим.
Макри бе чула слухове, че от Гилдията на кръчмарите се оплакали от неуспеха на стражниците да издирят убийцата на техния другар.
— Настояват по случая да бъде назначен някой от прочутите магьосници в Съдебната палата.
— Страхотно. Къде чу това?
— В Асоциацията на благородничките. Имаме една колежка, която работи като готвачка в Съдебната палата.
Изсумтях. Кръчмарите не се радват на особено уважение в Тюрай, но гилдията им разполага със солидни връзки. И нищо чудно — дори преторите и сенаторите обичат да си пийват в приятна обстановка. И тъй като Гилдията на кръчмарите дели печалбите си с Братството и Приятелския кръг, не е никак разумно да си имаш неприятности с нейните хора. Спукана ми беше работата, ако Градската стража запретнеше здраво ръкави.
На всичко отгоре тези монаси, а и мержелеещото се присъствие на Сарина Безпощадната. Друг на мое място сигурно би се пръснал от напрежение.
Слязох долу да се подкрепя с една от прочутите пържоли на Танроуз и халба бира. Щом щях да ходя да търся жената на Дрантакс, ми трябваха добри запаси от енергия.
Тази вечер Макри не беше на смяна. Смяташе да се посвети на упражнения по реторика и то използвайки акустиката на голямото помещение. Резултатите не бяха обнадеждаващи, тъй като безсърдечни досадници като моя милост например не пропуснаха да подчертаят, че гласът на Макри може да е подходящ за смъртоносни заплахи на гладиаторската арена, но не и за финото ораторско изкуство. Макри се стараеше да не обръща внимание на подигравките, но накрая се съгласи да отложи упражненията за по-подходящо време и да излезе с мен. Каза, че напоследък съм бил водел доста заседнал живот и че ми трябвал някой, който да ме спасява от войнстващи монаси.
Препасах сабята и пъхнах един малък нож в тайника на обратната страна на колана си. Макри се въоръжи както обикновено с две саби и дълъг нож в ботуша. Поиска да вземе и любимата си секира, но я спрях — щеше да прави впечатление. В Тюрай не е забранено жени да се разхождат, метнали небрежно на рамото си бойна секира, но със сигурност гледката щеше да породи ненужни въпроси. Една въоръжена до зъби почти гола жена, с остриета, щръкнали във всички посоки, би обезпокоила всеки срещнат стражник. Току-виж започнали да ни спират и да ни разпитват накъде сме се запътили, а случаят изискваше да действаме предпазливо.
Докато заобикаляхме локвите по „Квинтесенция“, Макри продължаваше да мърмори недоволно.
— Човек никога не знае кога ще му потрябва секирата. Веднъж, още като бях гладиаторка, ми се наложи да се бия с четирима орки. Счупих първата сабя, а втората се заклещи в ребрата на един от орките. Трябваше да довърша другите двама с ножа и когато промуших втория, ножът също се строши. Лош късмет, или какво? Може и да е било магия, защото по това време бях провъзгласена за шампион на шампионите и някои от вождовете на орките ме мразеха, задето им бях избила най-добрите гладиатори. Та точно тогава, когато бях останала съвсем беззащитна, ми пратиха един огромен трол, въоръжен с дълго копие и боздуган с топка, колкото човешка глава. Оттогава ми е обеца на ухото.
— Кой — тролът ли?
— Не — че не трябва да се излиза без секира.
— Да се надяваме, че няма да срещнем твоя голям трол на „Квинтесенция“. Та какво стана тогава? Да не го уби с голи ръце?
— Не. Тролите са твърде силни, за да се справиш с тях по този начин. Изкатерих се по стената до ложата на един от оркските вождове. Неговият телохранител скочи срещу мен, обаче аз му взех сабята, промуших го и се върнах на арената. Като видя това, тролът доста се смути и не беше никак трудно да го насека на парчета. Само че вождът толкова се ядоса, че убих любимия му телохранител, та прати всички останали пазачи. Бяха осмина, всичките с метални ризници. Стана страшно напечено, като ме погнаха. Всичко висеше на косъм, но после успях да поваля двама, докопах още една сабя и тогава вече ги почнах. Да беше видял тълпата — направо пощуряха. Едва ли някога са се чували по-продължителни овации.