Той кимна.
Дрантакс бе човек, известен в Тюрай. Най-добрият скулптор в града. Един от най-добрите в целия цивилизован свят. Радваше се на всеобща почит и уважение, дори сред аристокрацията, която по навик гледа отвисоко на хората на изкуството. Негови статуи красят много тюрайски храмове и дори Имперския дворец.
— Снощи Дрантакс е бил убит. Но не съм го убил аз!
— Защо ще мислят, че си ти? И кой си ти всъщност?
— Аз съм Гросекс. Бях чирак при Дрантакс. Снощи двамата работихме до късно. Бързахме да приключим новата статуя на Свети Кватиний за гробницата. От седмици я правим… а сега Дрантакс е мъртъв. Промушили го в гърба.
— А ти къде беше по това време?
Бил в съседната стая. Когато се върнал в ателието, намерил бездиханния Дрантакс на пода, с щръкнал от гърба нож. В този момент се появила Калия, жената на скулптора, и започнала да крещи.
— Калия повика стражите. През цялото време повтаряше, че аз съм го намушкал. Но не съм аз.
Той увеси глава. Досега го беше пришпорвал страхът, но изглежда, резервите му от енергия се изчерпваха. Предложих му да си запали една цигара с тазис. Тазисът е лек наркотик, употребата му се смята за незаконна, но всички го ползват — е, поне тук, в Дванайсет морета. Младежът дръпна няколко пъти от цигарата и лицето му се отпусна.
Поисках да ми разкаже всичко подробно. Намръщих се, като ми призна, че вместо да чака стражите, той избягал. Междувременно ми призна, че стърчащият от гърба на убития скулптор нож бил негов. Повдигнах вежди. Не беше трудно да се досетя защо всички го мислят за убиеца. Цяла нощ се крил из улиците и си блъскал главата над въпроса кой може да е истинският убиец. Дошъл тук да ме наеме, за да се справя с тази задача. Честно казано, не кипях от желание да работя по случая. Беше ми горещо, нямах нужда от пари, а и момчето изглеждаше виновно като греха.
Гледаше ме умолително. Може сърцето ми да е позагрубяло от живота в Тюрай, но ми стана мъчно за него.
По външната врата отново се посипаха удари.
— Отворете! Градската стража!
Познах гласа — беше на Толий. Той е префект на Дванайсет морета и командва градската стража в нашия квартал. Не ме обича, в което няма нищо странно — стражите не обичат частните детективи. Стори ми се странно, че префектът се е заел лично с този случай. Обикновено се мисли за твърде важен, за да търчи по улиците и да лови дребни престъпници.
Опитах се да не обръщам внимание на тропота, но той не спираше.
— Отваряй, Траксас. Знам, че Гросекс е вътре.
— Тук няма никой освен мен.
— Нашият магьосник е на друго мнение.
Погледнах Гросекс. Щом стражите бяха сметнали, че случаят е толкова важен, че да поискат съдействието на служебен магьосник, май здравата беше загазил.
Все още се чудех как да постъпя, когато решението бе взето без мен. Вратата заскърца отчаяно. Префектът бе наредил на стражите да я разбият. Вратата беше доста паянтова, а и моето заключващо заклинание не беше кой знае какво. След миг жалката преграда бе преодоляна и в стаята затупуркаха с тежките си ботуши запотени стражи.
— Какво правите, дявол ви взел? — изревах възмутено. — Кой ви дава право да нахлувате така? Не можете да влизате тук, ако нямате заповед за претърсване!
Префектът Толий размаха заповедта пред лицето ми и ме подмина. Сигурен бях, че не е попълнена както трябва, но нямаше никакъв смисъл да споря.
— Едно съмнително движение и можете да го арестувате — нареди той на стражите, като ме посочи.
Обърнах се. Префектът беше застанал пред Гросекс. Уплашеният младеж се гърчеше под страшния му поглед.
— Здравата си загазил, момче — подхвана префектът и го сграбчи за прашното наметало. — Защо уби скулптора?
Гросекс направи безнадежден опит да защити своята невинност. Префектът Толий го прекъсна с надменен смях, след това го тикна в ръцете на двама яки стражи.
— Отведете го. Убийте го, ако се опита да бяга. А що се отнася до теб, Траксас… — Той ме изгледа кръвнишки. — Да не си посмял друг път да застанеш на пътя ми. Чуя ли, че си се захванал с тоя случай, ще ти скоча на шията като зла прокоба.
Тръгна към вратата, но на прага спря.
— Можеш да напишеш жалба за разбитата врата. Току-виж ти платим компенсация. — Изсмя се и излезе. Естествено жалбата щеше да стигне при него. Нищо чудно, че сияеше като елф на дърво.
Стражите помъкнаха нещастния Гросекс надолу по стълбите и го тикнаха в затворена карета. Все още чувах виковете му.
Вдигнах изкъртената врата и я нагласих, доколкото можах, на пантите. След това слязох долу при Макри.
— Започвам работа — казах й. — По един случай.
— Откога?
— Откакто префектът Толий ми строши вратата и нареди да отведат моя клиент в затвора. Нямаше да се захващам, ако не ме беше ядосал. Да знаеш, зарекъл съм се да преобърна земята наопаки, но да докажа на това префектче, че не съм човекът, с когото може да се държи по този начин. Тръгвам на работа. Ще се видим по-късно.