След всички тези разсъждения вървях към „Възмездяващата секира“ в доста оптимистично разположение на духа. Нищо не прогонва натрупаното напрежение така, както пиянска нощ в компанията на непознати търговци. Помня, че водачът им беше едър като бивол и тъп като орк, но пръскаше с широка ръка париците и с удоволствие ме покани на масата, когато разбра, че съм ветеран от доста войни. Помня още, че един от останалите разказа ужасно смешен виц за две ньоджански курви и един елф, на който щях да си изповръщам червата от смях.
Огледах се — тъкмо минавах през Пашиш. Когато свърнах по „Уличката на Ангелите“, си спомних, че това е адресът, който Тресий ми бе дал за престоя си в Тюрай. Не беше луксозно, но какво пък, горе в планините монасите живеят в много по-аскетични условия.
Зачудих се дали Тресий е още в града и дали да не му се обадя. Като си помислех, той всъщност ми дължеше пари. В края на краищата нали бях намерил статуята. Нещата не тръгнаха както той ги планираше, но за това нямах никаква вина. Шансът да ми плати бе нищожен, но поне щеше да ми даде възможност да му кажа откровено какво мисля за типове, които влизат при мен и ми говорят лъжи. А след това наемат Убийци, за да оплескат нещата още повече.
Кварталчето се състоеше от схлупени тухлени къщички, в каквито не бихте ме накарали да живея и със съдебна заповед. Дечурлигата бяха изписали с имената си всички околни стени. Входната врата на къщата, в която трябваше да е Тресий, бе увиснала на пантите. Подобно на всички останали порти в Тюрай, тя беше боядисана в бяло, но ако се съдеше по фасадата на сградата, това едва ли бе донесло на обитателите й особен късмет. Стълбището тънеше в сумрак. Влязох и се заизкачвах. Тресий бе споменал, че живее на горния етаж. Когато стигнах на втората площадка, беше толкова тъмно, че не можех да си видя ръката. Заопипвах за врата, намерих я и я блъснах с рамо. Някой изруга, ударен от вратата, последва сгромолясване на човешко тяло. Прекрачих прага и мигом извадих сабята. Бях познал гласа.
Зад вратата все още се изправяше не друг, а Сарина Безпощадната. Опрях върха на сабята си в гърлото й. От съседната стая се процеждаше тънък сноп светлина, колкото да й освети лицето. С крайчеца на окото си мярнах нещо жълтеникаво. Погледнах за миг натам — беше голям вързоп, наполовина издърпан в коридора.
— Това, предполагам, трябва да е преподобният Тресий, нали?
Тя не отговори. Предупредих я да не прави подозрителни движения.
— С удоволствие бих забил острието в нежното ти гърло.
— Защо не го направиш?
Истината беше, че не знаех. Погледнах отново жълтеникавия вързоп.
— Защо го уби? Златото вече го няма.
— Той е наел Убиец за Иксиал.
— Е, и? Теб какво те засяга?
Сарина не отговори. Друг на нейно място бих разбрал. Не може да не отмъстиш за смъртта на учителя си, особено ако си прекарал години под крилото му. Просто не можех да си представя обаче, че Сарина е способна на подобни чувства. От друга страна, нали го бе навестила, когато се разнесе вестта, че е на смъртно легло.
— Дойде значи да отмъстиш за Иксиал. Въпреки това беше готова да го измамиш в сделката със златото. Щеше да го изнесеш от града, нали?
— Разбира се.
— Сарина, ти наистина си студена като оркско сърце.
Чудех се какво да правя. Съдбата бе направила така, че държах в ръцете си живота на жената, която едва вчера се бях заклел да убия. Просто прекрачих прага и се спънах в нея. На всичко отгоре тя бе убила Тресий, който се явяваше мой законен клиент. Е, не чак такъв, че да горя от желание да мъстя за него. Но не биваше да забравям и Сулания. Бях й обещал да намеря убиеца на баща й.
— Ето, че ми падна. Едва ли ще успея да докажа пред стражниците, че ти си убила Талий, но пък Сулания ще е доволна да узнае, че съм отмъстил за смъртта на баща й.
Притиснах още малко острието. Сарина ме разглеждаше с нескрито съжаление. Изглежда, бе неспособна да изпитва страх.
— Траксас, ти си дърдорко и глупак. Не мога да разбера защо се величаеш като прозорлив детектив. Не съм убила Талий. Не че не бих го направила, ако беше необходимо. Откраднах му кесията, докато лежеше в несвяст, надрусан с дуа. Знаех къде я крие и хич не се затрудних. Не предполагах обаче, че след като са разкрили плана на Звездния храм, монасите от Храма на облаците са ме проследили. Сигурно още същата вечер преподобният Тресий е видял сметката на Талий Зеленото око.
— Мислиш, че ще ти повярвам?
— Не ме интересува дали ще ми повярваш. Но сигурно ще намериш нещо доста интересно, ако му претършуваш расото.