Навремето капитан Рали бе офицер за връзка между Съдебната палата, която командва Градската стража, и Дворцовата охрана. Приятна и лека работа, каквато всъщност заслужаваше след дългите години на тежка служба за отечеството. Сега обаче отново търкаше ботуши из улиците на Тюрай и това хич не му се харесваше. Рядко бе в добро настроение.
— Хайде, какво толкова? Имам право да вляза вътре.
— Какво толкова ли? Ами „толкова“, че префектът Толий бърза да реши случая преди да разгневим ньоджанците. Освен това консулът Калий ми диша във врата заради отвлечения керван със злато, както и за милион други неща — от ограбени поклонници пред гробницата до осемте убийства в Кушни, зад които вероятно стоят подивели наркомани. Това стига ли ти?
Въздъхнах съчувствено и отново настоях, че като законен представител на Гросекс имам право да огледам сцената на предполагаемото престъпление. Капитанът се поопъва още малко. Не искаше да рискува да ме пусне вътре, но от друга страна, не беше буквояд.
— Добре, можеш да надникнеш. Но ако цъфне Толий и те тикне в затвора, не идвай да ми хленчиш.
Тъкмо в момента, когато се готвех да вляза в къщата, откъм многобройните кули долетя призивът за следобедна молитва и двамата бяхме принудени да коленичим и да опрем чела в земята. В Тюрай от това няма измъкване. Трябва да се молим три пъти на ден и всеки, когото забележат да пропуска церемонията, може да си има неприятности с властите. Тъй че коленичих и почнах да се моля заедно с капитан Рали и двамата стражи. Смешно ми беше да го правя в толкова чудновата компания, но нямаше изход. Помня, веднъж се сдърпахме с някакъв грубиян и тъкмо преди да си премерим силите, долетя познатият призив. Двамата чинопоклонно коленичихме, изкарахме си молитвите и след туй му видях сметката. Е, поне си отиде душевно подготвен.
Жегата беше толкова непоносима, че с мъка държах очите си отворени. Когато отекна и последният вик на свещениците, открих, че краката ми са се схванали.
— Траксас, остарял си — отбеляза Рали, като ме гледаше как накуцвам. — Време е да зарежеш тая работа. Защо не отвориш кръчма?
— Да бе! Току-виж сам съм си изпил избата.
Влязохме в къщата и се заех да обследвам сцената на престъплението под бдителния взор на единия от двамата стражи, когото бяха назначили за мой пазач.
Къщата на Дрантакс бе стандартна сграда, малко по-голяма от останалите, но без да се отличава с нещо особено. Ако не бяха красивите статуи, подредени из стаите, градината и вътрешния двор, щеше да е като жилище на средно проспериращ търговец. Но статуите наистина си заслужаваха вниманието. Дори неопитно око като моето бе в състояние да определи от пръв поглед, че са с много по-висока стойност от гипсовите фигури, подредени в градската библиотека и из храмовете.
Просторното ателие на Дрантакс бе долепено до задната стена на къщата. На мястото на престъплението нямаше нищо забележително освен поизбледняло петно кръв — там, където бе лежало тялото, както и опразненият ъгъл на статуята. Съсредоточих усилия, за да установя дали някой е използвал скоро магия наблизо, но не долових нищо. Според капитан Рали предния ден статуята все още си била на мястото. Един служител на градската религиозна управа дори минал да види как върви работата.
Статуята била бронзова отливка. Дрантакс изработил калъпа от глина, след това го пратил в леярната и оттам му върнали шест готови парчета. Скулпторът ги сглобил, запълнил празнотите и шлифовал краищата, за да получи желания резултат. Подобни статуи са кухи отвътре, но при естествени размери и като се има предвид материалът и вътрешният крепеж, теглото им достига до няколко тона с коня и постамента.
Но въпреки това беше изчезнала. Никой не бе видял нищо. Казаха ми, че когато Дрантакс завършил статуята, извикали шестима хамали, за да я поместят. Огледах макарите в другия край на ателието, предназначени за повдигане и местене на тежки предмети. Готов бях да се обзаложа, че това е муден и шумен процес. Не е нещо, което да се свърши ей така. Но все някой го бе направил, при това без нито един свидетел. Отсреща на улицата по цял ден седеше тукашният просяк, който се закле, че не е зървал товарна кола да спира отпред, или да излиза от двора, в деня на убийството.
— Не може да е изчезнала просто ей така.
Капитан Рали саркастично каза, че и той вече бил стигнал до същия извод.
— Значи старият Хасий Брилянтния твърди, че не долавя белези за използване на магия? Много странно.
В ателието имаше и други статуи, повечето в различни стадии на изработка, други почти завършени. Чудесни статуи, предназначени, предполагам, за колекционери. Всички бяха по-малки — някои само бюстове, каквито би могъл да пренесе и сам човек. Защо им беше трябвало на крадците да отмъкват толкова масивен предмет? Невъзможно беше да бъде продаден, дори в Тюрай, любимото местенце на продажни търговци.