— Бас държа, че роднините ви няма да са доволни, ако научат какво сте писали на онзи млад аташе.
Тя кимна.
— Колко са писмата?
— Шест. Държи ги в едно покрито със скъпоценни камъни ковчеже, подарък от мен.
— Защо просто не си ги поискате?
— Атилан — така се казва той — вече ми отказа. Сърдит ми е, задето го зарязах. Но нямаше как — един Господ знае какво щеше да направи баща ми, ако някой му беше подшушнал. Нали разбираш, въпросът е особено деликатен. Не мога да поискам помощ от дворцовата охрана, нито да рискувам с някой от придворните следователи.
Огледах я. Изглеждаше необичайно спокойна и това ме изненада. Младите принцеси не пишат любовни писма. Най-малко на ньоджански дипломати. Може времената да са мирни, ала Тюрай и северният ни съсед Ньодж са изконни врагове. Ньоджанците са силен и неумолим противник, така че половината от времето на краля отива в усилия да поддържа мира с тях.
Положението още повече се влошаваше от факта, че ньоджанците бяха пуритани и тяхната църква не криеше недоволството си относно състоянието на Правата вяра в Тюрай. Излишно е да добавям, че самите ньоджанци не се радваха на особена популярност сред населението на Тюрай.
Плъзнеше ли слухът за подобна любовна връзка, щеше да се разрази невъобразим скандал. Обществеността направо умира за подобни неща. Знаех достатъчно за разположението на силите в двореца, за да си представя как някои веднага ще потърсят политически дивиденти от случая. Сенатор Лодий например, водачът на опозиционната партия — популарите, нямаше да пропусне случая да дискредитира краля. Взех да се питам наясно ли е младата принцеса в какво се е забъркала. Дали пък кралската фамилия не трябваше да я вземе под пряката си опека?
Поисках някои подробности. Казах й колко вземам на ден и по лицето й познах, че е смаяна от дребната сума. Май трябваше да поискам повечко.
— Случаят не ще да е от трудните, принцесо. Ще му предложа откуп и той сигурно ще се съгласи. Готова ли сте да го платите?
Тя кимна. Помоли ме да не си водя никакви бележки. Обещах й. После покри русите си къдрици с качулката и си тръгна.
Едва тогава усетих прилив на вдъхновение. Че как иначе — случаят изглеждаше фасулски: лесни пари, и то достатъчно на първо време. Надигнах се и тръгнах към кръчмата на долния етаж. Време беше да похапна. Като всеки уважаващ себе си човек, свършил добра работа през първата половина от деня.
3.
Барът гъмжеше от пристанищни работници и варвари наемници. Докерите идват да пият тук всеки обед, а варварите прескачат насам преди да се запишат в армията. Напрежението между Тюрай и Ньодж си казва своето и наборните комисии работят с удвоени усилия. От юг, от границата с Матеш, също идваха тревожни новини. Пак старият териториален спор за сребърните рудници. Тюрай, заедно с Матеш и някои други, членува в лигата на градовете-държави, чиято цел е съвместна отбрана срещу превъзхождащ по сила противник, но напоследък имаше търкания и усилено се говореше за разпадане на съюза. Проклети политици. Ако пак ни забъркаха в някоя война, аз щях да съм първият, който ще побегне от този град.
Гурд ме посрещна намръщено, но като му бутнах малко пари за наема, на лицето му разцъфна лъчезарна усмивка. Какво да го правиш, човек с примитивни чувства. Потърсих с поглед Макри, надявах се да ми прави компания на чаша бира, но тя беше твърде заета. Обедно време беше, масите бяха претъпкани, видях я да разнася грамадни подноси и да взема в движение поръчките. Когато е на работа, Макри носи само препаска от метални халки, за да е в тон с атмосферата на „ранната епоха на варварите“, която Гурд се старае да поддържа в кръчмата. Има великолепна фигура и това, в комбинация с оскъдното облекло, й осигурява достатъчно бакшиши, за да не се напъва особено.
Както вече споменах, Макри е забележителен фехтовчик, но решили да кръстоса шпага с вас, едва ли ще е облечена с металната препаска. В подобни случаи си слага кожени доспехи, подсилени с метални плочки, хваща в едната ръка къса извита сабя, а в другата — бойна секира, с която може да ви отсече главата още преди да сте оценили по достойнство изящните извивки на фигурата й. Ето защо предпочитам да й се любувам, когато е по-неглиже. Има дълга лъскава черна коса, която се спуска свободно върху меднокожите й рамене — неповторим цвят, получен от смесването на оркска, елфическа и човешка кръв.
Обикновено казват, че получаването на подобна смесица е невъзможно. Малцината живи доказателства за противното живеят като отритнати от обществото уроди. Макри например едва ли щеше да припари до входа на кръчмата, ако се намирахме в някой по-аристократичен квартал на Тюрай. Но дори тук нерядко й се случва да понася обиди заради произхода си. На улицата децата я наричат „оркско копеле“, „елфическо изчадие“ и „цветнокожа твар“. Че и по-лоши неща.