Макри отказа. Нямала търпение да се върне час по-скоро във „Възмездяващата секира“, за да провери как стояли нещата там. Сигурно се безпокоеше за париците, дето ги беше събрала от даренията за Женската асоциация.
— Ами ако са изгорили записките ми по философия?
След тези думи си тръгна и ме остави сам да се разправям с Ханама. Нямаше я в съседната стая, но я открих в избата — седеше на пода с бутилка вино в скута. Черните й дрехи бяха станали на парцали, но изглеждаше здрава и читава.
— Така, така — подхванах аз. — Две изненадващи открития в един и същи ден.
— Какво?
— Първо, че и на теб ти е нужно да пийнеш нещо за разпускане.
— Не ми трябва вино, за да си успокоявам нервите.
— Е, на мен пък ми трябва — отвърнах, пресегнах се, взех друга бутилка от рафта и я отворих с тирбушона, който си нося на ключодържателя. — Току-що се преборихме с цяла тълпа безумци. Истински подвиг, трябва да призная. Всеки заслужава бутилка вино след подобно деяние, пък бил той и наемен убиец, обучен да бъде безчувствен. Което ме води до второто изненадващо откритие за теб, Ханама. Ти не си безчувствена.
— И защо смяташ така?
— Защото ми спаси живота. Трогнат съм.
— А не би трябвало. Спасих те, защото ми беше нужен да ми пазиш гърба.
Може би казваше истината. Реших да не навлизам повече в темата.
— Знаеш ли, Ханама, напоследък пътищата ни се пресичат все по-често. Не мога да си обясня защо става така. Но за трета в йерархията на наемните убийци не си чак толкова лоша. Малко дръпната, може би, но това е естествено за жена, изкатерила по време на снежна буря крепостната стена на Менхасатския замък, за да види сметката на консула Павий. Вярно ли е, че си убила в един и същи ден магьосник, сенатор и оркски главатар?
— Гилдията на убийците не обсъжда делата си с обикновени хора.
— Наздраве — рекох и вдигнах бутилката.
Тя вдигна своята и отпихме заедно. Седяхме сред дълги редици прекрасни вина и нито шишенце бира. Допих бутилката и отворих втора, като се постарах да е от най-хубавото.
Не виждах смисъл да я питам защо й трябва Воалът, пък и сигурно нямаше да ми отговори. Вместо това изразих учудването си, че я бяхме открили в безсъзнание на брега.
— Макар че всички бяхме доста зашеметени от водата, да ти призная, не вярвах, че някой може да те завари неподготвена.
Тя ме погледна смутено.
— Аз също. Кълна се, че бих могла да усетя нападателя, дори ако бях полуудавена.
— Да не е някоя магия?
Тя поклати глава. Изглежда, ги бяха обучавали да не се влияят от подобни неща. Аз също не бях усетил следи от чужда аура на мястото. Случаят оставаше истинска загадка. Като си помисля, същото важеше и за онова, което бе станало със Сарина Безпощадната — и тя бе станала жертва на непознатия въпреки тригодишното си обучение в манастира за бойни изкуства. Изглежда, в Тюрай действаше някой наистина много изкусен в прокрадването и нападенията в гръб. Запитах се дали човекът, взел от Ханама Червения елфически воал, не е същият, който бе откраднал чувалчетата с дуа от Сарина. Интересно хрумване наистина.
— Имаше нещо, но…
Погледнах я въпросително.
— Не съм съвсем сигурна. Но в мига, когато почувствах удара, ми се стори, че долових… не съм сигурна… не беше съвсем човешко…
— Орк може би?
Тя не отговори. После поклати глава и каза, че било твърде за кратко и то тъкмо след като се свестила. Странно, но това пробуди в мен някакъв далечен спомен.
Ханама допи бутилката и стана. Било време да отскочи до щаба на Гилдията. Като трета в йерархията, тя бе снабдена със специален защитен амулет, но по-дребните Убийци нямаха такива и сега тя се безпокоеше за онова, което може да са направили из града.
След като тя излезе, отворих още една бутилка. Тук беше хладно и уютно. Сънят взе да ме оборва и трябваше да положа доста усилия, за да стана и да се захвана за работа.
— Сигурно е по-добре, отколкото да дърпам греблата на някоя робска галера — промърморих, за да успокоя бунта в душата си.
29.
Принцесата носеше съвсем нова рокля, взета на заем от Лизутария, и бе вчесала назад златистите си къдрици. Едната от обеците й липсваше, а гривните й бяха издраскани от ръкопашната схватка, но инак не изглеждаше никак зле за жена, проправила си път през обезумяла тълпа. Когато излязох от мазето — за да получа полагащия ми се дял благодарности от магьосниците, — тя взе думата за кратко слово. Без да се извинява за предишната си грубост, Ду Аканска ме увери, че мнението й за мен се било подобрило. Отговорих с подобаваща за случая любезност. Всичко това ми напомни дните, когато живеех в двореца.