— Значи се връщаш в Тамлин? — попита ме Макри на прибежки между две поръчки в претъпканата кръчма. Откъм масите долитаха жадните, подканящи възгласи на майсторите, които я оправяха.
— Още не, Макри. Традиционалистите може да ме смятат за добър следовател, но това не значи, че са готови да ме приемат сред тях. Ще мине известно време преди да ме поканят в двореца.
— Кой ще спечели изборите?
— Вероятно Цизерий. Което е добре за мен. Само дето сега вече сенаторът Лодий и популарите ме мразят и в червата. Което пък е лошо. Никога не съм се затруднявал да си осигурявам нови врагове.
Между смените в кръчмата Макри продължаваше да заляга упорито над книгите и свитъците. Дори накара Кейби да й пробие носа и пъхна там пирон.
Извадих два гердана и й подадох единия. Тя ме изгледа с нескрито подозрение.
— Това е Червеният елфически воал, който си вързахме на шията в нощта на Ужаса от Осмата миля. Знаеш, че свърши добра работа, та накарах Астрат Трите луни да го обработи със защитно заклинание. Сега вече разполагаме със солидна защита срещу магьоснически атаки. Знаеш, че е забранено да се притежава подобно нещо, затова поисках да им нанижат мъниста, та да не се разпознават.
Макри си сложи гердана и каза:
— Не че ми трябва. Предпочитам да разчитам на сабята си. Но все пак ще го запазя — за спомен. А ти гледай да не заложиш твоя.
— Ще се постарая.
Появиха се Кейби и Палакс. Изглеждаха изтощени. Не им завиждах — нали си деряха гърлата по цял ден на улицата за грошове. Добре че не ми се налагаше — в тази горещина.
— Ей, Гурд, дай по още един от „Щастливия гилдаджия“, ако обичаш.
Гурд ми тикна чашата, но забелязах, че е нещо мрачен.
— Танроуз ми е сърдита — оплака се той. — Каза, че не съм й обръщал достатъчно внимание. Какво да направя?
— За Бога, Гурд, не знаеш ли как да се оправяш с жени? Купи й цветя!
Застаряващият варварин ме изгледа втрещено.
— Цветя ли? Ще помогне ли?
— Разбира се, че ще помогне — отвърнах с безкрайна увереност.
И се оказах прав.