Накратко:
• Въпреки сложността при осъществяването му, половият процес гарантира много по-качествена подмяна на генетичния материал при смяната на поколенията;
• Така става възможно по-голямото разнообразие от свойства и качества на индивидите от даден вид, което осигурява редица предимства при адаптацията към условията на живот.
4. За хермафродитите и за еволюцията в начините за размножаване
Не умножавай същностите без необходимост.
При осъществяването на половия процес е необходимо да участват два индивида, но отникъде не следва, че те трябва да са с РАЗЛИЧЕН пол. Хермафродите се размножават по полов път, но полът им е един! Всеки индивид-хермафродит разполага с пълен комплект полови органи, т.е. той еднакво успешно може да е и „самец“ и „самка“, като често това става едновременно. Някои видове охлюви, например, се съвокупляват на големи групи, образувайки дълги ленти и пръстени.
Хермафродитизмът съвсем не е за пренебрегване. Като начин за размножаване той е по-надежден и по-лесен за осъществяване от разделнополовостта. Така например, ако ние с вас бяхме хермафродити, то брачният ни живот значително би се упростил, при което едва ли би станал по-малко интересен. Преценете сами: освен двойно по-големите шансове да си намерим спътник в живота, самите процедури на запознанство и ухажване биха били силно упрастени. Защо тогава еднополовите не преобладават? Именно от тук започва най-интересното за нас…
Животът на Земята се заражда преди около 3 — 3,5 млрд години и първоначално се размножава вегетативно. Не е известено кога точно е „изобретен“ половия процес, но първите многоклетъчни организми са се появили преди около 800 млн. години и вече са го използвали, макар и рядко. И голяма част от тези, достигнали до наши дни организми (охлюви, червеи и др.) са хермафродити, т.е. явно е, че еднополовите са се появили по-рано. Тяхното превъзходство приключва през силурийския период (преди около 400 млн. години), а с това и преобладаването на еднополовото размножаване. И от тогава насам превес взима разделнополовият начин за размножаване. Той явно има някакви съществени за видовете предимства. Какви са те?
Едно от тези предимства е очевидно. Някои хермафродити могат да се съвокупляват сами със себе си и за разлика от онанистите — да имат потомство. Естествено е, че подобен краен инцест противоречи на логиката на половия процес и би следвало да бъда ограничен по някакъв начин. Подобно „полово размножение“ твърде малко се отличава от вегетативното. Всъщност, истинските хермафродити се самосъвокупляват рядко и обикновено по много съществена причина — друг индивид на близко разстояние просто липсва. В противен случай се задействат някакви механизми за предотвратяване на самооплодотворяването. Първоначално специализацията на половете е един от тези механизми. Само това, обаче, явно е недостатъчно за ограничаването на хермафродите…
5. За разделението на половете и половия отбор
— Обичаш ли ме?
— Да!
— Боже, къде са тези пчели…
Прието е, някак си, след смъртта на стария Дарвин да се мисли (отчасти въпреки неговото мнение), че естествения отбор се извършва чрез, случайната и спонтанна смърт на онези същества, които не са приспособени в достатъчна степен към условията на живот. Подобен отбор, наред със способността за промяна, е обявен за двигател на еволюцията. При което той е крайно неефективен. Дори човек, селектирайки нови породи животни или растения прилага много по-ефективни методи. Той постига необходимите му резултати след няколко поколения, а не след стотици хиляди години. В основата на тази селекция е съзнателния отбор на родителите от изходната порода, които притежават желаните качества, и съответно в недопускането за размножаване на индивидите, които не притежават желаните качества. Умъртвяването на тези аутсайдери всъщност не е и необходимо. Много хуманно, нали? Освен това се запазва и възможността да се поправят евентуалните грешки.
Очевидно е, че използването на подобни методи за селекция от самата природа би дало възможност за рязко ускоряване на темпа на еволюция, което би подобрило и способността за адаптация на видовете към постоянно променящите се условия на живот. Как, обаче, самата природа би могла да реализира това на практика? Та нали за това е необходим своеобразен Съдия, който да взима решение кой е достоен и кой — не. Най-лесно е, разбира се, да приемем хипотезата за съществуването на Бог, но това по съществото си би било отклоняване от отговора. Напълно е възможно тези Съдии да са няколко. Важно е те да съдят приблизително по един и същи начин.