— Да си пожелаем? — Той се засмя.
— Недей! — Тя стисна ръцете му. Той замълча и тя продължи: — Просто да си пожелаем — моля те, Господи, музи и магически създания, нека докато спим по някакъв начин и двамата… и двамата да се влюбим отново. Ти в твоята жена, а аз в мъжа си.
Той не отговори.
— Там — каза тя.
Той се пресегна, напипа кибрита на масата, драсна една клечка и я приближи до лицето й. Пламъкът се отрази в очите й и остана в тях. Той издиша. Клечката угасна.
— Проклет да съм — възкликна той. — Наистина го мислиш.
— Наистина го мисля. И двамата го мислим. Проклети да сме, така е. Ще опиташ ли?
— Господи…
— Не казвай „Господи“. Не съм луда.
— Виж…
— Не, ти виж. — Тя отново силно стисна ръцете му. — Заради мен. Ще го направиш ли заради мен? И аз ще направя същото за теб.
— Да си намисля желание?
— Често го правехме като деца. Понякога се сбъдваха. Защото бяха не желания, а молитви.
Той сведе поглед.
— Не съм се молил от години.
— Напротив, молил си се. Спомни си колко пъти си пожелавал да се върнеш в първия месец след сватбата си. Това е отчаяно желание, безнадеждна молитва.
Той я погледна и преглътна няколко пъти.
— Не казвай нищо — спря го тя.
— Защо?
— Защото точно в този момент чувстваш, че нямаш какво да кажеш.
— Добре, тогава ще мълча. Нека помисля. Господи, наистина ли искаш да пожелая това?
Тя седна на пода, със затворени очи и отпуснати в скута ръце. Сълзите безмълвно се стичаха по бузите й.
— Мили мой, мили мой — тихо прошепна тя.
Беше три сутринта — разговорът отдавна беше приключил, бяха поръчали горещо мляко, бяха го изпили, бяха си измили зъбите. И когато той излезе от банята, я видя да оправя възглавниците на леглото, сякаш щяха да участват в премиерата на някаква специална театрална постановка.
— Какво правя тук? — попита той.
Тя се обърна.
— Някога знаехме. Сега не знаем. Ела. — Тя потупа неговата страна на леглото.
Той го заобиколи.
— Чувствам се глупаво.
— Трябва да се чувстваш глупаво просто за да се почувстваш по-добре. — Тя посочи леглото.
Той легна, положи глава на оправената възглавница, дръпна чаршафа над гърдите си и скръсти ръце върху тях.
— Така добре ли е?
— Да. Чудесно.
Тя изгаси лампата, мушна се в своята половина на леглото, хвана ръката му и се изпъна до него.
— Уморен ли си? Спи ли ти се?
— Доста.
— Добре тогава. Сега сериозно. Не казвай нищо. Просто мисли. Знаеш какво.
— Да, зная.
— Сега затвори очи. Така. Добре.
Тя също затвори очи. Двамата лежаха, хванати за ръце, и в стаята не се чуваше никакъв звук с изключение на дишането им.
— Поеми дъх — прошепна тя.
Той пое дъх.
— Сега издишай.
Той издиша.
Тя направи същото.
— Така. Започвай. Пожелай — прошепна тя.
Изтече половин минута.
— Пожелаваш ли? — тихо попита тя.
— Пожелавам — също така тихо отговори той.
— Добре — прошепна тя и след малко добави: — Лека нощ.
Може би минута по-късно той едва чуто промълви в тъмната стая:
— Сбогом.
Събуди се без никаква причина, освен че сънуваше, че земята сякаш сви рамене, или на двадесет хиляди километра оттук е станало земетресение, което никой не е усетил, или че е имало второ Благовещение, но всички са били глухи. А може би просто луната бе влязла в стаята и бе променила формата й, лицата и телата им и сега всичко бе спряло толкова внезапно, че неочакваната тишина го накара да отвори широко очи. В същия миг разбра, че пътищата са сухи и не е валял дъжд. Може би само малко сълзи.
И докато лежеше, разбра, че по някакъв начин желанието му е било изпълнено.
Разбира се, знанието не дойде внезапно. Той го усещаше и го позна по необичайната нова топлота в стаята, някъде наблизо, идваща от любимата жена, лежаща до него.
Нейното равномерно и спокойно дишане му каза повече. Заклинанието беше дошло, беше се произнесло и се бе превърнало в истина, докато тя спеше. Сега кръвта й ликуваше, въпреки че не бе будна, за да го разбере. Знаеше единствено сънят й и с всеки неин дъх тихо възкликваше.
Той се надигна на лакът, без да посмее да се довери на предчувствието си.
Наведе се да погледне лицето й. Беше по-прекрасно от всякога.
Да, знакът беше там. Абсолютната увереност беше там. Спокойствието беше там. Спящите устни се усмихваха. Ако очите й се отвореха, от тях щеше да струи светлина.
Събуди се, прииска му се да каже. Зная, че си щастлива. Сега ти трябва да го откриеш. Събуди се.