— Разбираш ли испански?
— Не.
— Тогава ще ти преведа редовете, тъй като са написани на испански.
Курт приближи до свещта и прочете следното съдържание:
«Хер банкер Валнер фирма Фоигт & Валнер Майнц Изпращам Ви настоящето ковчеже, съдържащо скъпоценни камъни и бижута заедно с подробен опис. Съдържанието принадлежи на едно момче, чийто баща е моряк и се казва Унгер. Момчето живее в замъка на някой си капитан фон Роденщайн край Майнц. За съжаление бащата и чичото на това дете изчезнаха безследно в Мексико, поради което то се явява наследник на скъпоценностите. Ако го откриете, имайте добрината да му ги предадете заедно с приложеното писмо. Не успеете ли, ще ви помоля незабавно да ме уведомите, а ковчежето и съдържанието да предадете на съхранение във Вашето Областно управление.
Вложеното писмо е за госпожа Стернау, родена графиня де Родриганда, живееща в споменатия замък. Вашите разходи ще бъдат покрити от получателя. В заключение искам да отбележа, че притежавам копие от описа на съдържанието, и че стойността на предметите е застрахована.
— Сега вече няма никакво съмнение, че вуйчо е крадец! — произнесе Платен, чието лице бе пребледняло като на мъртвец. — По тези данни няма начин да не те открие. Не е предал и ковчежето на властите. Прочети второто писмо!
Курт го отвори и прегледа бегло.
— То е от мис Ейми Дридън, предназначено за фрау Стернау — каза той. — Съдържанието е от личен характер! За теб е без значение.
— Добре, знам достатъчно! Нещата ти принадлежат. Какво ще правиш?
— Ще ги оставя обратно на мястото им и до сутринта ще обмисля какво да предприема — забеляза Курт спокойно. — Вуйчо ти трябва да бъде пощаден и ми се иска по възможност така да скроя нещата, та да не заподозре, че ти си насочил вниманието ми към него. Но описът липсва. Там има още документи. Ще позволиш ли да ги прегледам?
— Прави каквото искаш! Аз не желая нито да чета, нито да ги гледам!
Платен подаде свещта на шлосера да му свети и се тръшна на дивана. Курт бръкна в нишата и извади книжата. Бяха свързани в пакет. Той отстрани шнура и разгърна първия документ. Едва му бе хвърлил един поглед, се извърна, за да не забележи Платен израза на лицето му. Бяха дванадесет отделни документа. Изчете всички, сетне ги върза пак с шнура и каза:
— Неща без значение. Описът липсва.
Хвърли още един поглед към тайника и забеляза някакъв лист, изтикан най-назад от ковчежето. Когато го разтвори, видя, че е търсеният опис. Сравни го с наличните предмети и установи, че с изключение на носеният от Платен пръстен, не липсва нищо.
— Не мога да го притежавам — обади се този, — не желая да нося откраднато имущество, пари ми на пръста. Ето ти го!
— Задръж го! — помоли Курт. — Аз ти го подарявам.
— След като съм го носил незаконно? Не, благодаря! Ето го.
Но Курт върна пръстена и поясни:
— Щом не желаеш да го приемеш, задръж го поне временно! Вуйчо ти не бива да се досети, че имаш и най-малка представа за нещата.
— Е, добре, добре, ще изпълня желанието ти — рече офицерът, слагайки отново пръстена. — Но те моля най-настоятелно, колкото може по-скоро да ме освободиш от него. Наистина ли смяташ да оставиш собствеността си тук?
— Засега, да. Останалото ще си покаже утре.
Всичко бе поставено в предишното си положение и място, след което шлосерът заключи вратичката и окачи часовника. Двамата офицери напуснаха павилиона, чиито врати бяха грижливо заключени. Отвън Платен подхвърли:
— Прости ми, Курт, но не можех да зная за тая работа!
— Ба, я не се измъчвай! — гласеше отговорът. — Надявам се, че всичко ще се разреши благополучно.
— Прави, каквото сметнеш за правилно, а сега да се сбогуваме! Трябва да остана сам. Пътя през градината ще намерите и без мен.
Платен подаде ръка на приятеля и безшумно се отдалечи. Курт и шлосерът се промъкнаха до зида. Там се ослушаха дали всичко от другата страна е спокойно. Ето че доловиха стъпки, които приближаваха. Ясно се чуваше, че двама души си дават труда да стигнат възможно по — тихо до портичката.
— Стой, идват хора! — прошепна Курт. — Да изчакаме!
В ключалката бе пъхнат ключ, вратичката се отвори и влязоха двама мъже. Докато единият заключваше входа, другият, чийто глас се стори познат на Курт, запита приглушено:
— Да няма някой в градината?
— Жива душа — отвърна вторият.
— И няма кой да ни подслуша?
— Гарантирано. Знае се, че до полунощ ще бъда в Кьолн. В павилиона никой не ме търси. Елате!