— О, аз преживях нещо много повече. Идвам от Бисмарк.
— От Бисмарк? — прозвучаха наоколо учудени възгласи.
— Да, и той ми даде нещо повече от стойността на тези скъпоценности. Каза ми: «Хер оберлейтенант, аз ви ценя! Нека тези думи за вас имат значението на орден.» А после ме покани утре в десет часа при себе си, за да отида с него при краля. Това ми е по-скъпо и от златото и скъпоценните камъни.
Сега бе притиснат да разкаже как се е случило всичко, ала той си окачи една комично — важна физиономия и отвърна:
— Касае се за извънредно сериозна държавна тайна, която не бива да издавам.
— Виж го ти дипломата! — засмя се граф Мануел. — Сякаш е дясната ръка на Бисмарк, толкова се надува.
— О, още не е, но може и да стане — подхвърли Розичка. Но едва бе изговорила тези думи, забеляза, че са твърде смели и палеща червенина заля милото й личице.
Майка й я помилва по страната и изрази съгласие:
— Да, той притежава черти на истински мъж, а при това и късмет. Убедена съм, че ще заговорят за него. Но, мили Курт, какво възнамеряваш да правиш с накитите?
— Този въпрос вече ми бе зададен от хер хеуптмана — усмихна се той.
— И ти какво му отговори?
— Казах му, че искам да ги подаря на обичаната от всички ни Горска роза.
Всички се засмяха. Розичка пламна отново, а майка й Розета подпита:
— И какво отвърна славният ветеран?
— Хмм, каза, само голям залък да не си пожелавам, защото хич не съм бил оня тип, дето щял да подари нещо на Розичка.
— Вероятно само е имал предвид, че такива скъпоценности представляват съкровище, което не бива току-тъй да се подарява, а трябва да се съхранява. Всички ние ще бдим над него, за да ти остане непокътнато.
А когато по-късно Курт се бе прибрал в стаята си, на вратата тихо се почука. Горската роза подаде главица:
— Курт, наистина ли искаше да ми го подариш?
— Да, Розичка — отвърна й.
— Нека се съхранява добре, защото един ден може да го приема.
— Никой друг освен теб няма да го получи.
При тези думи обхвана главицата и намери в бърза целувка устните й, а Розичка прошепна пламенно:
— Хауптман Роденщайн е една стара мечка! Тържествено ти заявявам, че ти вече си човекът, който нещо ми подари! Нали така, любими Курт?
14. Безобидният бракониер
Есента бе отминала и зимата надвисна над страната. Бе навалял пресен сняг, така обичан от ловците, понеже много улесняваше разпознаването и разчитането на следите на дивеча. Отделни снежинки все още прелестно кръжаха и се настаняваха като блестящи звездички по клоните на червените ели и боровете, които обточваха двете страни на шосето, водещо към Райнсвалден.
Зимният ден едва бе започнал да мъждее, ала въпреки ранния утринен час, едно човешко същество вече крачеше по това шосе.
Беше мъж, чийто външен вид можеше да се нарече най-малкото странен. Царящият наоколо студ изглежда не му правеше никакво впечатление, въпреки че бе облечен леко. Носеше обуща, по-точно полуботуши, с форма и изработка — непознати за този край; окъсели сини и много широки ленени панталони — опърпани на места; също такава жилетка, която явно му бе твърде къса и тясна, а на главата някаква фуражка — вероятно имала някога и козирка, — разпорена по всичките си шевове. Жилетката бе разтворена и можеше да се забележи риза, невиждала вода от много месеци, която бе разкопчана и откриваше голите, гъсто окосмени гърди. На дългия, мършав врат бе вързана стара кърпа. Между панталона и жилетката вместо колан бе увит някакъв плат, който, изглежда, бе служил от столетие насам за какво ли не. На гърба си човекът носеше голяма издута торба от ленено сукно, а на лявото рамо бе провесил дълъг, стар кожен мех, чието предназначение непосветеният надали би отгатнал.
Но най-необикновеното у този мъж беше неговото лице. То бе слабо, ощавено от вятъра и до тъмно обгоряло от слънцето. Широката уста, кажи-речи, бе лишена от устни. Малките очички се взираха проницателно и уверено изпод клепачите, а носът можеше да се нарече направо чудовищен. Той имаше такива измерения, та човек по-скоро би го нарекъл клюн, отколкото човешки обонятелен орган.
Непознатият тъкмо следваше един завой на шосето, когато забеляза, че не е единственият скитник, тъй като на късо разстояние пред него крачеше но пътя малък, невзрачен човечец.
— Well, някакво човече — измърмори непознатият на английски. — Това ме радва, защото, предполагам, е запознат с околността и ще ми даде необходимата информация. Ще го настигна.