Малкият се вцепени, не успя и дума да произнесе. Затова пък Лудвиг побесня.
— Значи и поставяч на примки! Нещата значително се влошават! Петте заека да си носи Той, а докторът да грабва рогача!
— Ама това е лъжа, истинска и подла лъжа! — изригна най — сетне дребният човечец. — Той самият е хванал зайците!
— Всичко ще се изясни — отбеляза Лудвиг, навеждайки се да свърже краката на сръндака.
— Хер Щраубенбергер, ще се оплача от вас! Ще поискам да ви накажат.
— Не ми пука, аз изпълнявам дълга си, на този свят тук.
— Но цялата ми репутация отива по дявола.
— Зайците и рогача също. Ето го и него, готово! — Лудвиг овеси животното на плещите на малкия.
— Свети Игнатий — изхленчи онзи — и аз, невинното човече, на всичкото отгоре трябва да мъкна и тоя тежък животински труп!
— Рогачът далеч не е толкова тежък, колкото всичко останало, дето ти тежи на съвестта — додаде Лешоядовия клюн.
— Човече! Дангалако! Ще те отровя, още щом се освободя.
— По дяволите, става от лошо по-лошо — констатира Лудвиг. — Значи и отровител! Нека само да пристигне в Райнсвалден. Ще има да се чуди хер Главния лесничеи, като му заведа обесниците!
Той нанесе по един удар на двамата и походът започна. Ветеринарят напразно се молеше, извиваше, вайкаше и оплакваше. Лудвиг ревностно изпълняваше задълженията си и колкото и да се противеше дребосъкът, якият американец го теглеше без видимо усилие след себе си.
По същото време Главният лесничеи се намираше в работния си кабинет. Беше станал преди малко и пиеше сутрешното си кафе. Настроението му не бе добро. Защо, и той самият не знаеше. Все пак само преди няколко дни беше пристигнало писмото, писано от Стернау при Рио Сабинас и бе предизвикало безпределна радост.
В един момент отвън прокънтяха бързи стъпки. Лудвиг влезе и застана в напета стойка до вратата, чакайки Главния лесничеи да го заговори.
— Какво има? — навъси се онзи.
— Бракониери! — гласеше още по-краткият отговор. Старият подскочи от стола.
— Бракониери? — запита. — Добре ли чух?
— Тъй вярно, хер хауптман! Двама бракониери — потвърди Лудвиг.
— Свети Хуберт, и то двама на един път! — възкликна старият. — Тъй, тъй, ето ти вода за моята воденица! На кръст ще ги разпъна, така ще ги разчекна, че краката им ще стигнат от Бреслау[14] до Лондон. Къде са?
— Долу в кучкарника. Вързани са, а на вратата стоят двама стражи.
— Кой ги залови?
— Аз самият, на този свят тук.
— Ти, лично? Я гледай! И къде пък?
— Край шосето за Майнц.
— Разказвай!
— Беше навалял пресен сняг, хер хауптман, и аз си размърдах краката да наобиколя познатите еленски пътеки. Докато се смъквах по пътя, изневиделица прозвуча изстрел — изстрел от непозната пушка, както веднага установих. Приближих бързо дебнешком и съглеждам един мъжага, коленичил пред нашия най-хубав рогач, на този свят тук, за да го разпори.
— Мъжагата ще излезе от кожата си с деветдесет и девет проклятия. Познаваш ли го?
— Не, бил търговец на дивечово месо от Франкфурт.
— Аха! Откога тия типове обстрелват сами рогачите си?
— Ох, изобщо не го беше застрелял той, а друг.
— И знаеш ли го?
— Много добре дори. Не го забелязах веднага, но скоро си показа муцуната. Не повярвах на очите си. Но той бе успял да улови с примки тази нощ пет заека.
— С примки? Пет заека за една нощ? Да погубва дивеча по този жесток начин! Ще наредя да разкъсат негодяя с нажежени клещи, както е истина, че се казвам Роденщайн и съм Главен лесничей.
— И той напълно си го заслужава, хер хауптман. Вече от години бил доставчик на франкфуртския търговец.
— Безобразие! И ние не сме го спипали? Ето как отново си проличава, доколко човек може да разчита на хората си. Очи имат като отвори за кюнци и уши като изтривалки, ама нито виждат, нито чуват. Само че аз ще им дам хубавичко да се разберат и Ще въведа нов метод: Който отсега нататък не залавя седмично по един бракониер, изстинало му е мястото. По този начин ще се отърва и от бракониерите и от вас, зяпльовци такива. Ядете ми хляба, а с хубавия дивеч се тъпчат други. Че от какво ще живея аз и Негова светлост, нашият Велик Херцог? Да не би от дъбови кори, елхови шишарки и тъпкани ръкавици? Ще ви дигна аз на вас панера с хляба толкова високо, та като се хвърляте да лапате, вратовете да се удължават като на жирафи. И кой е всъщност тоя негодник?
— Нашият кравешки доктор! — докладва Щраубенбергер.
— Нашият кравешки… — От изумление думата заседна в устата на стария. — … доктор — довърши натъртено Лудвиг.
14
Бреслау — по онова време на територията на Германия, днешен Вроцлав в Полша на р. Одер (Б.пр.)