— Двеста шейсет и девет.
Тук дори старият се стресна. Беше ужасен.
— Сатана! — прозвуча наоколо. — Толкова много, толкова много! И защо?
— Тоя кравешки доктор тук не искаше нищо друго. Бях принуден, иначе щеше да умори и мен.
— Господи Исусе, Господи Исусе! — изкряка дребосъкът. — Всичко това е измислица. И един — единствен човек не може да дойде и каже, че съм го уморил.
Лешоядовия клюн сви рамене.
— Той лъже естествено. Но по-рано беше най-големият кръволок от всички мои пирати. Мога да го докажа.
— Човече, ти си чудовище. Никога не съм бил нещо друго освен ветеринарен лекар.
— Тихо, не роптайте — повели Главния лесничей. — В тая околност сте едва от три години. Би могло да отговаря на истината.
— Но аз бях по-рано в Елберфелдшен.
— Ще си покаже. Вие мълчете! Сега имам работа с тоя Ландола. Човече, разбойнико, мошенико, познаваш ли някой Кортейо?
— Да — призна Лешоядовия клюн.
— Аха, и как се запозна с него?
— Чрез този ветеринар. Той е шурей на Кортейо.
— Не, не — извика малкият. — Не познавам никакъв Кортейо, никога не съм чувал това име.
— Спокойно, в противен случай ще заповядам да ви изхвърлят — навика го старият. — И бездруго ще разбера, чий шурей сте. — Сетне се обърна отново към Лешоядовия клюн: — Правил ли си някакви гешефти с оня Кортейо? Искам да знам истината.
— Да, дори много пъти — отговори запитаният. — Моят пиратски кораб беше негова собственост.
— Негодникът поне има смелостта да каже истината. А познаваш ли така наречения Стернау?
— Да.
— Не искаше ли той едно време да те залови?
— Да.
— И ти какво направи?
— Онова, което правя сега — офейках. Довиждане, хер хауптман!
Лешоядовия клюн все още беше с ленения си сак на гърба. При последните думи се обърна светкавично и скочи към изхода. В следващия миг вече беше вън, тръшна вратата след себе си и превъртя ключа, така че никой да не може да го последва. Вземайки по три-четири стъпала изскочи от стълбището на двора. Там се понесе към коня, отвърза го, метна се на седлото и се отдалечи в галоп.
Този непредвиден ход така сащиса насъбралите се горе хора, че никой не помисли да размърда крайници. Капитанът беше първият, който се съвзе.
— Иска да избяга — изрева той. — Бързо след него! — Хвърли се да отвори вратата. — Хиляди дяволи, заключил ни е! — Сега хукна към прозореца и погледна навън. — Бомби и гранати! Търчи към коня. Ето че язди през портата. Ако продължава така, ще ни се измъкне.
На никой не хрумна да скочи през прозореца. Всички се устремиха към вратата и задумкаха с юмруци, додето не дойде една стара прислужница. Отвори им и те се юрнаха към двора.
— Изведете конете! — разпореди стария. — Трябва да го догоним!
Колкото коне имаше в наличност, толкова конници минута по — късно щурмуваха портата, начело с капитана. Един селянин вървеше бавно насреща им.
— Томас — викна му хауптманът, — не видял ли един тип на кон?
— Да, на вашия кон — гласеше отговорът.
— С торба на гърба?
— Да, с някаква торба.
— Накъде се отправи?
— Изглежда много бързаше, но все пак спря да ме пита за вилата Родриганда.
— Значи потегли към вилата?
— Да, хер хауптман.
— Добре, в такъв случай ще го застигнем. Напред, момчета! Който от вас ми докара нехранимайкото, получава пълна годишна заплата!
Колкото и да бе възрастен, остави всички преследвачи зад себе си. Сякаш самият той се стремеше да заслужи годишната заплата.
Непонятното при този инцидент беше, че нито един не помисли да остане при ветеринаря. Той стоеше сам насред стаята, втренчил поглед към вратата, през която бяха изхвърчали всички.
— Исусе, дево Мария — отрони. — Какво да правя? И аз ли да офейкам? Това е най-доброто. Аз, бракониер, отровител и морски разбойник! Ако ми провърви да се измъкна от замъка, ще се скрия за осем седмици, докато невинността ми излезе на бял свят.
Смъкна се предпазливо по стълбището. На двора не се мяркаше жива душа, защото и онези, които не се бяха сдобили с коне, следваха ездачите на известно разстояние пешком. Ето и причината трепещото от страх човече да се изплъзне незабелязано. Навън от замъка веднага се отби от пътя и удари през пръстите. Фрау Унгер напразно чакаше лечителя за болната от туберкулоза крава.
Недалеч от замъка Райнсвалден граф Мауел де Родриганда и Севиля си бе построил красива вила, която обитаваше заедно с дъщеря си и внучката, както и майката и сестрата на Стернау. На стария Главен лесничей никак не му се искаше да го напуснат и се бе примирал с голямо мърморене. Та нали все пак «Вила Родриганда», както бе наречена новата постройка, не бе кой знае колко далеч от замъка Райнсвалден.