Немного преди бягството на Лешоядовия клюн, едно леко купе приближаваше но пътя. Там, където той се разделяше за Райнсвалден и Родриганда, купето пое в последното направление. Пасажерът беше Курт, който от три седмици се бе завърнал от мисията, отвела го в чужбина.
Малко по-късно пред него изплува кокетната постройка на вилата. Дворната врата вече бе отворена, така че купето можеше да влезе. Младият мъж слезе, разплати се с кочияша и побърза нагоре по официалното стълбище.
Там бе посрещнат от един дребен мъж, когото трополенето на колата бе призовало на поста. Беше портиерът на вилата.
— Хер оберлейтенант! Добре дошъл, добре дошъл! — провикна се той.
— Добро утро, драги Алимпо. Толкова рано и вече на крак?
— Да, утринните часове са като злато в устата. Така казва и моята Елвира. Как би могъл човек да спи, като знае, че пристигате.
— Значи Лудвиг е известил за идването ми?
— Така е, той пристигна онзи ден. Намира се в Райнсвалден. Много е привързан към хер Главния лесничей.
— Къде са дамите и стопанинът?
— Във всекидневната.
След като съблече шинела и окачи фуражката си, Курт влезе в споменатото помещение. Там завари дон Мауел, Розета, фрау Стернау с дъщеря си и Ейми Дридън. Те го поздравиха сърдечно.
— Идвам само за няколко часа, колкото да се сбогувам пред дългата раздяла — рече Курт, като се здрависа с всички. — Още днес или най-късно утре заран отново ще отпътувам оттук.
— Жалко — каза Розета. — Вероятно служебно?
— Да. И я отгатнете накъде! Ще бъде дълго пътуване до страна, от която само преди няколко дни получихме толкова щастлива вест.
— Щастлива вест?… Боже мой, ако отгатвам правилно! Имаш предвид Мексико?
Той кимна усмихнато.
Курт се приготви да ги осведоми по-подробно, ала му бе попречено, тъй като един конник профуча през портата и странната му поява привлече погледите на всички присъстващи. Беше Лешоядовия клюн.
Той скочи от коня, остави го и изкачи с торбата на гърба главното стълбище. Срещу него пристъпи Алимпо.
— Кой сте вие? — попита го.
— Вие пък кой сте? — отвърна с въпрос американецът.
— Аз съм Алимпо, кастеланът на този замък!
— Аха, ясно. Приема ли неговият обитател?
— Кажете по-напред кой сте!
— Не е необходимо. И без това не ме познавате. Нося на дамите и господата важни вести.
— Те тъкмо са се събрали. Но, скъпи приятелю, видът ви всъщност не е за поява пред това общество.
— Точно в такъв вид съм си. Но ако продължавате да ме разпитвате, наистина няма как да се появя. Направете път!
— Охо. Все пак първо трябва да се осведомя дали имам право да ви пусна.
— Глупости. Аз при всички случаи ще вляза.
Лешоядовия клюн избута Алимпо, без много да се церемони и влезе във всекидневната. Графът пристъпи към него и запита строго:
— При кого идвате, та нахълтвате така тук?
— При всички вас.
— Кой сте?
— Наричат ме Лешоядовия клюн.
Лека усмивка пробяга по лицето на графа. Този опърпан човек, поради големия нос, напълно оправдано носеше прозвището си.
— Откъде сте?
— Аз съм… хей, ето че вече идват! Да не очакваш, че тоя стар Главен лесничей толкова скоро ще открие следите ми.
При тези думи бе приближил до прозореца така непринудено, сякаш си бе у дома. Останалите машинално сториха същото. Видяха стария Роденщайн да скача от запенения си, неоседлан кон. Алимпо бе чул конския тропот и излезе навън.
— Добро утро, Алимпо — чуха да произнася капитанът. — Казвайте бързо не дойде ли тук някакъв конник!
— Да.
— Целият в парцали и с торба на гърбината?
— Да.
— Слава Богу, в ръцете ми е! Къде е обесникът?
— При дамите и господата във всекидневната.
— Всички дяволи, това е опасно! Трябва да вляза, преди да се е случило нещастие.
Миг по-късно Роденщайн дръпна вратата и влезе. Забеляза беглеца и незабавно се нахвърли към него.
— Негоднико, отново те пипнах! — извика, без да губи време да поздрави другите. — Вече няма да можеш да ми се изплъзнеш! Ще наредя да те оковават в железа, докато всичките ти ребра запращят!
— В името на волята Божия, какво е станало? — запита графът. — Кой е този човек, драги капитане?
— Тоя тип, ох, той е най-големият престъпник, който може да има под слънцето. Отровил е над двеста човека.