Кортейо побърза да дръпне ръката си.
— Така! — подигравателно се изсмя другият. — Плувайте, накъдето пожелаете! Само се пазете да не паднете в ръцете на англичанина!
Сетне тласна сала силно, който се понесе отново посред течението и заплува към брега. Кортейо почувства тласъка.
— Отплува ли? — запита. Отговор не последва.
— Отговори! За Бога, отговори, моля те!
Но колкото и напрегнато да се ослушваше, нищо не можа да чуе.
— Сам! Сам! Сляп и изоставен! Жив, на сигурна смърт обречен! Какво да правя? Как да се спася?
Въпреки всичко, той притежаваше достатъчно енергия, за да не признае още партията за изгубена.
— Ха! — възкликна. — Кое ми пречи да греба сам към брега? А стъпя ли на него, ще проведа суров съд. Сигурно има много, които държат за мен. И тъй, напред!
Плъзна се от сала, хвана се здраво и загреба, както смяташе, към брега. Но не можеше да вижда. Салът постоянно се извърташе и променяше посока. Той го почувства в смяната на течението. Беше му невъзможно да спазва направлението.
— Не става! — проплака, останал без дъх. — Загубен съм, надали има спасение за мен. Дори да викам за помощ, няма на какво да се надявам. Оня английски лорд ще ме чуе и като нищо ще прати някоя лодка за мен, сетне ще падна в ръцете му. Само щастлива случайност може да ме спаси. Трябва да изчакам, може пък течението да ме изтласка към брега.
Нещастникът изпълзя отново на сала и се просна цял. Работата във водата го беше изтощила. Очите пак го заболяха и той сне кърпата да ги охлади с вода.
Така продължаваше да се носи по течението.
Въпреки царещите дневни горещини, нощите в онези райони са студени. Облеклото на Кортейо беше прогизнало и скоро той се почувства обхванат от мраз. При това дойдоха и треската и болките, които не искаха да отстъпят пред водните компреси. Не се осмеляваше да стене, а му идеше да ревне на глас от болки.
Така прекара четвърт час, който му се стори цяла вечност.
По едно време почувства тласък. Салът се бе натъкнал на брега. Заопипва с ръка и улови един клон, за който се хвана здраво. При едно по-внимателно проучване установи, че салът е тласнат доста навътре върху полегат бряг и е заседнал.
Остана да лежи заради очите, които имаха голяма нужда от студена вода. От непрестанната й употреба действително имаше резултат и болките намаляха. Треската също отслабна.
Сега пропълзя на известно разстояние по сушата, изцяло обрасла с тръстика и храсти, за да си потърси място за бивак.
— Преди всичко трябва да се скрия — промърмори — та да не могат моите хора да ме открият, ако нещо им щукне да ме търсят.
Само чрез опипване можа да се убеди дали мястото му предлага удовлетворително прикритие. После се изтегна.
— Е, поне не се удавих! — каза си. — Имам още късмет Знае ли се по кой начин ще намеря спасение!
Напрежението, болките и треската така го бяха изтощили че веднага потъна в сън, неспокоен наистина, но гарантиращ за известно време забрава. Най-сетне се събуди от студа и по полъха на надигащия се вятър и характерната мъгла почувства че утрото наближава. И тогава за своя неизразима радост констатира, че зрителната способност на лявото око още не е изчезнала. Когато слънцето хвърли първите си лъчи върху водата, чиято повърхност заискри като златна, стори му се че това злато сияе в окото му. И това не беше илюзия. Вярно, окото беше още много възпалено, но от час на час се подобряваше и към обед вече можеше да вижда ръцете си, стига да ги държеше достатъчно близко до него.
Така мина още известно време. Изведнъж Кортейо се ослуша. Като че ли се чу конски тропот. Да, наистина, сега прозвуча шумно изпръхтяване, което можеше да произхожда само от кон.
Кой ли идваше? Кой беше? Кой приближаваше? Трябваше ли Кортейо да извика? Би могло да е враг.
Когато лодката с Лешоядовия клюн се отблъсна от катера за да отплава към брега, екипажът с голямо напрежение зачака какво ще се случи.
Наблюдаваха развитието със затаено внимание, докато внезапно прозвуча изстрел, последван от цяла поредица други.
— О, Боже, застреляха го! — проплака лордът.
— О, не — отговори кормчията. — Нямам далекоглед наистина, но мисля, че е тъкмо обратното — той стреля по тях.
В този момент прозвуча първият крясък на лешояд и непосредствено след него вторият.
— Слава Богу, освободил се е! Виждате ли го там на коня? — запита лордът, сочейки с ръка.
— Да. Галопира към гората.
Сега се разнесе третият крясък и веднага четвъртият. Ездачът беше изчезнал.