— Значи било само овча вълна? И ти даде четиридесет талера! Да не искаш да те тикнат там, където държат откачените?
— Саралебен, жал ми е за теб. Тези неща струват сто и четиридесет талера. Ще ти го докажа веднага. Бръкни в джоба!
Той разтвори джоба на панталона и го поднесе към нея.
— Какво има вътре? — попита тя колебливо.
— Бръкни! Виж, какво ще намериш! Тя мушна ръка и се обади:
— Хартии.
— Е, да. Извади ги!
Той с превъзходство и трепетно очакване следеше ръката й, която измъкна няколко къса хартия.
— Какво е това? — попита я. Тя ги огледа.
— Нарязан вестник.
— О, Манасий и Ефраим! Хванал съм погрешния джоб. Бръкни бързо тук, Саралебен!
Подаде й другия джоб и тя пъхна ръка.
— Нищо — установи. Онзи пребледня.
— Нищо? — изломоти. — Нищо ли каза? Няма нищо вътре?
— Нищичко.
— А в първия джоб?
— Само тези хартийки.
Сега самият той претърси трескаво джобовете. Но нямаше абсолютно нищо в тях. От ужас изтърва панталона.
— Праведни Боже! — извика. — Аз съм измамен, угаснах, банкрутирах с четиридесет талера!
Почувства се така омаломощен, че се принуди да седне на един стол.
Но тя подпря ръце на хълбоците си.
— Какво си? Угаснал и банкрутирал с четиридесет талера?
Не, не. Угаснали са мислите ти и акълът ти е банкрутирал.
— Саралебен! — проплака оня. — Той пъхна над двадесет банкноти в панталона си.
— Банкноти? Какви банкноти?
— Десетталерови.
— Ти видя ли ги?
— Да.
— Значи пак ги е извадил!
— Това не видях.
— Кой е той?
— Знам ли!
— Накъде тръгна?
— Каза, че отива на гарата.
— Тогава тръгвай, скачай, хуквай, побързай, търчи! Трябва да го откриеш.
— Но защо, Саралебен, защо?
— Длъжен е да купи от теб панталона за четиридесет талера. Той те е измамил.
— Не той мен, аз него исках да измамя.
— О, Левилебен, що за глупак си! Срам ме е за теб, дето купуваш всеки стар панталон, който се мерне пред очите ти.
— Аз съм като Йов — вайкаше се онзи. — Първо богат, а сега беден.
— Млъкни, Йов не е купувал вълна от ленивец!
— Може по онова време да не е имало ленивци. Саралебен, аз чезна, аз съм болен, аз съм мъртъв. Нищо вече не може да ме спаси, освен гроба. Ох, четиридесет талера! Ох, вълна от ленивец! Ох, стари панталони! Ох, Саралебен! Завещанието ми е направено. Лежи там, в младоженската ракла. Завещал съм всичко на теб, кредиторите няма да получат нищо. Остани със здраве! Сбогом, долен свят!
След като напусна вехтошарницата, Лешоядовия клюн закрачи стегнато. Но едва се намери на сигурност зад първия ъгъл, избухна във висок смях.
— Ох, Леви — възкликна. — Колко си глупав, колко си глупав! Та аз пъхнах банкнотите, само за да те подведа. И когато ти предложих панталона, те отдавна вече бяха вън. И все пак истината е, че петима умници евреи не струват колкото един янки. Четиридесет талера за ония парцали! Нещо Нечувано. Получих чисто ново облекло безплатно, па и пари отгоре.
С това си ново облекло той сега всъщност изглеждаше доста странно. Нямаше вид на уважаван, сериозен човек, а по-скоро пораждаше съмнение за маскарад, за което немалко допринасяше и неговият нос. Той придаваше на чудатия костюм колоритен отпечатък.
Не бе стигнал много далеч и децата вече търчаха след него. Шапката, чиниеподобните копчета, старите кожени панталони, балните обуща, пенснето на носа и тромбонът правеха всичко възможно да привличат зяпльовците. Той го констатира с голямо задоволство.
— По дяволите, костюмът трябва да ми отива! — подсмихна се. — Няма да мине много и всички дечурлига ще хукнат подире ми.
Ето как крачеше от улица на улица, с торбата на гърба, пушката на рамо, стиснал любвеобилно тромбона под мишница. Неговата свита непрекъснато растеше и вдигаше такава невъобразима врява, че отляво и дясно се отваряха прозорци.
— О, Джордж Вашингтон! Каква сензация направих тук! Майнц още дълго ще си спомня за Лешоядовия клюн — промърмори той. — Жалко само, че не знаят кой съм, та нали пътувам инкогнито.
Само че неговото инкогнито дълго не продължи. Един полицай се зададе от ъгъла и забелязвайки чудноватата фигура и хората, които я следваха, спря да изчака приближаването на тълпата. Сетне се запъти към американеца и го улови за ръката.
— Хей! Кой си?
Лешоядовият клюн спря и огледа човека. «Пхтзихххххх!» — знаменитата тютюнева струя премина край носа на оня.
— Аз? — запита сетне. — Ти пък той си?
— Аз съм градски вахмистър.