— Язди към Хуарес! — ликуваше сър Хенри. — Слава и хвала на Небесата! Много се страхувах за него. Но още не е спасен. Погледнете, преследват го!
Мексиканците потънаха в гората.
— Няма да се остави да го догонят — предрече кормчията.
— Но кого носят там към брега?
Лордът насочи далекогледа нататък.
— Та това е Кортейо. Трябва да е ранен в лицето. Мият го. Повече не съм в състояние да различа.
Мъжете в лодките чуваха ревовете и стенанията на Кортейо, които постепенно стихваха и накрая окончателно замряха.
— Раната сигурно е много болезнена — забеляза кормчията.
— Така, така. Заслужил си го е — отговори лордът. — Какво не бих дал да видя тоя човек в ръцете ми!
— Като дойде Хуарес, ще го заловим.
— Надявам се. За съжаление се мръква. Кой знае какво ще се случи. Може и да напуснат местопроизшествието, тъй като хитростта им претърпя провал.
Предположението се оказа неоснователно, понеже скоро видяха да се връщат многобройните преследвачи. Те се разположиха на бивак, а когато нощта се спусна, запалиха дори огън, чието сияние хвърляше златисти отблясъци във водата.
— Остават, милорд — отбеляза кормчията. — Лошо ли е това за нас?
— Не е лошо, макар и да подозирам, че ще ни направят посещение. Искат да им падна в ръцете, а заедно с моята персона и товарът. Заблудени са и за да постигнат целта си, сигурно ще дръзнат да ни нападнат. Ние ще бъдем нащрек и ще ги чуем, ако приближат. Преди това ще наредя да насочат така оръдията, че цялата водна повърхност да е под обстрел. Вероятно ще си построят сал.
Мина повече от половин час, когато на брега огънят внезапно угасна. Светлото златисто сияние изчезна и над водните талази надвисна непроницаем мрак. Мина още известно време. И ето че кормчията, който продължаваше да наблюдава водното пространство, извика:
— Май идват!
— Дали да осветя?
— Да, време е.
Миг по-късно няколко ракети изсъскаха нагоре. Цялата повърхност на реката можеше да се обхване с поглед. На половината път от брега се виждаха, глава до глава, плуващите насам мексиканци.
— Огън! — изкомандва Дридън със силен глас. Отговорът беше един могъщ грохот, последван от плющене и плискане. Лодките се залюшкаха нагоре — надолу. Крясъци, викове, ревове се разнесоха над реката, след което отново настана тишина и мрак.
— Още ракети! — нареди кормчията.
Нови огнени снопове се издигнаха и сега се видя, че изстрелите не са били дадени напразно. Наистина, много неприятели като че ли не бяха избити, ала ясно можеше да се забележи, как всички напират обратно към брега. Някакво подобие на сал се носеше по течението, а човекът, който лежеше на него, изглежда бе мъртъв. Да знаеше Дридън, че това е Кортейо, сигурно щеше да прати лодка да го залови.
— Бягат към брега, спечелихме — изрази радостта си кормчията.
— Засега, да — отвърна лордът. — Но може да се очаква, че ще предприемат второ нападение.
— Нима е трудно да го избегнем? Просто ще отплаваме на известно разстояние нагоре по течението.
— Само че трябва да изчакаме тук Лешоядовия клюн.
— Въпреки това ще ни намери. По-рано от утре следобед няма как да се върне, а дотогава ние отдавна ще сме пак тук.
— Не мислите ли, че мексиканците ще ни последват?
— В тая тъмница, през гората и крайбрежния гъсталак? Не е възможно. Ще си строшат главите.
— Но няма ли да се подхвърлим и ние на риск?
— Не. Пред нас действително има опасен завой, ала ние ще пътуваме съвсем бавно.
— Е добре, съгласен съм!
Кормчията даде заповедите си, които се предадоха полугласно по-нататък от лодка на лодка и скоро керванът бавно се раздвижи.
Оттатък, на брега мексиканците стояха в дълбока тъмнина. Предводителят разпореди сетне да се разпали отново огъня, така че всеки съумя да намери свалените си връхни дрехи и огнестрелните оръжия. Сега се установи също какви поражения е нанесъл картечът. Липсваха около тридесет души.
— Дяволът да отнесе тия негодници! — изскърца зъби предводителят. — Как пък им хрумна да изстрелят ракети точно когато бяхме на половината път?
— Чули са ни — подхвърли някой.
— Невъзможно, трябва да е нещо друго.
— Струва ми се, че знам какво — вметна трети. — Направило им е впечатление, когато угасихме огъня. Не е било трудно да се досетят защо сме го сторили.
— Правилно! Така ще е. Трябва да повторим атаката, но този път ще оставим огъня да гори.
— Тогава ще ни видят.
— Няма. Ще отидем нагоре по течението на известно разстояние, ще отплуваме възможно по-навътре и ще се оставим да ни носи, така ще се появим от другата страна, откъдето съвсем не ни очакват. Ама, я погледнете нататък!