— Напълно, хер капитан — отвърна запитаният.
— В такъв случай напразно си дадохте труда. Ето вземете. Лешоядовия клюн бръкна в джоба, извади два монетни талера и му ги подаде. Онзи благодари вежливо за подаръка и напусна стаята с началник-гарата, който отиде да се погрижи задепешата.
Половин час по-късно пристигна повиканата машина. Лешоядовия клюн се качи и след малко късата композиция вече тракаше извън гарата.
Отдавна вече бе нощ, когато влакът, с който пътуваше Рафенов, стигна в Бьорсум. Тук имаше няколко минути престой. Рафенов се бе разположил удобно и дори бе запалил пура. Отвън прозвуча вик:
— Мащебург, първа класа!
— Проклятие! — изръмжа Рафенов. — Край на пушенето. Вече се готвеше да хвърли пурата през прозореца, когато купето се отвори и погледът му падна върху качващия се. Задържа пурата.
— Добър вечер — поздрави новият пътник.
— Всички дяволи! Добър вечер, хер оберст — отвърна Рафенов.
Новодошлият се вгледа изпитателно в него.
— Познавате ли ме, майн хер? С кого имам честта?
Рафенов не знаеше какво да мисли.
— Какво, не ме ли познахте? а при това са минали едва четири месеца от нашия общ «щастлив ден»! Трябва ли наистина да кажа името си?
— Ще ви помоля за тая услуга. Купето бе затворено и влакът потегли.
— Толкова ли съм се променил действително? — осведоми се Рафенов.
— Възможно — усмихна се полковникът. — И тъй, името ви, моля.
— Ба, то въобще не е нужно. Ето разпознавателният знак! Рафенов дигна дясната си ръка, при което ясно се видя протезата. Полковникът трепна.
— Какво? — извика. — Да не сте лейтенант Рафенов? Човече, как само изглеждате!
Лейтенантът погледна учудено полковника.
— Ей къде е огледалото — продължи онзи. — Още ли не сте се огледал?
До този момент Рафенов бе така погълнат от гнева си, че не бе за чудене, дето не е хвърлил един поглед в огледалото. Сега стана и пристъпи към него, но тутакси отскочи стъписай.
— Пъкъл и Сатана! — изруга. — Така, ето значи как съм бил подреден! Ех, почакай, момчето ми, в търбуха на Сатаната ще те напъхам! Бога ми, пред никой не мога да се появя в тоя вид.
— И на мен така ми се струва. Но какво всъщност се е случило? Човек би казал, че сте отнесъл някоя доста порядъчна тупаница.
— Ще ви разкажа поред, хер оберст. Но по-напред едно пояснение. Откъде идвате?
— От Волфенбютел. А вие?
— От Майнц. Отивам в Берлин.
— Аз също. Въпросът касае една работа, във връзка с която ми е извънредно приятно, че ви срещнах по път.
— Съвсем същото мога да кажа и аз за вас. Лейтенант фон Голцен вчера ми телиграфира.
— Наистина ли? — изненада се полковник Винслоф. — На мен също. Подозирам, че съдържанието на двете депеши е едно и също. Навярно имате предвид оня мерзавец?
— Унгер? Да.
— Голцен ми телеграфира, че обесникът е отново в Берлин. Онзи ден го видял. Естествено веднага потеглих.
— За да сдържите тогавашната си клетва?
— Да. Да отмъстя за това тук! — Сега и полковникът от своя страна дигна дясната си ръка. Той също носеше протеза, пъхната в ръкавица.
Рафенов тропна с крак по пода.
— Като си помисля за ония времена, побеснявам — изскърца със зъби той. — Млад, богат, с голямо бъдеще пред себе си! Но ето че дойде оня проклетник и…ах!
— С мен не е ли същото? — запита мрачно полковникът. — Готвех се да ставам генерал. По дяволите, вие все пак сте по за завиждане от мен. Нямате жена.
— Действително. Разбирам — изсмя се подигравателно Рафенов.
— Постоянни упреци! Без пенсия! Малко състояние! Свободно време, разбира се, имам достатъчно.
— Аз също. И го употребявам добре.
— Аз не по-малко. Всеки ден се упражнявам в стрелба с лявата ръка и твърдя, че сега улучвам по-добре, отколкото преди с дясната.
— И аз сега въртя отлично сабята с лявата. Отивам в Берлин да повикам Унгер на дуел — изсъска Рафенов.
— И аз съм тръгнал за натам да го превърна в труп. Ще издиря негодника и ще го пречукам.
— Мислил ли сте вече кого да вземете за секундант? Струва ми се, че тук ще се натъкнем на мъчнотия.
— Тъй ли? — посмути се полковникът. — Хората ще бъдат предпазливи. Веднага ще се досетят, че въпросът е на живот и смърт.
— Я стига — изсмя се Рафенов. — Можете да говорите открито, без да ви се разсърдя. Вие допускате, че честта ни вече не е така блестяща като по-рано.
— За жалост — въздъхна полковникът. — Онзи ден и в това отношение ни нанесе непоправими щети.
— Пет пари не давам за тая работа. Какво е честта? Как се е дошло дотам, че честта на някой офицер отива по дявола, ако е отнесъл, бастун или плесница? Традиции от предците!