Рафенов щракна презрително с пръсти, ала очите му искряха от гневна възбуда. Ударите на американеца трябва да са били порядъчно силни. Цялото лице на лейтенанта беше отекло, очите и носът бяха придобили тъмноморав цвят. Наистина не бе чудно, че полковник фон Винслоф не можа да го познае.
— Хм — обади се този. — Една плесница е нещо извънредно щекотливо и човек би могъл да го разглежда както си ще.
— Но и най-почтеният човек не е подсигурен срещу такава.
— Та това направо си звучи, сякаш странните краски по лицето ви се дължат на известен брой плесници.
— Е-е, и ако истината е такава?
— Някой се е осмелил да ви удари плесница?
— Една ли? Много повече! — захили се лейтенантът, ала смехът му бе изпълнен с ярост и гняв.
— И кой го е сторил? Да се надяваме някой…някой, чието докосване не съсипва напълно онова, което хората наричат чест?
— Тъкмо обратното. Човекът беше истински безделник, някакъв странстващ музикант. Слушайте!
Рафенов разказа случилото се.
— Учуден съм. Аз направо бих го убил. Вие естествено сте заловил обесника? — извика накрая полковникът.
— Това се подразбира от само себе си. Сега той се намира зад решетките, в очакване на наказанието си.
— Рафенов, Рафенов! Тая работа ни най-малко не ви покрива с чест.
— И сам го зная. Сигурно се чудите защо изобщо ви разказвам всичко това. Но как иначе щях да обясня отока си? Дявол знае колко дълго ще се задържи.
— Съветвам ви да го наложите със сурово месо, и то веднага.
— Откъде да го взема?
— От Магдебург. Сега ще стигнем последната спирка преди този град. На бюфета или в кухнята няма начин да не се намери сурово месо ивие ще можете добре да си го наложите, тъй като сме сами в купето. До Берлин ще пътуваме няколко часа и по-големият огън ще е намалял.
В този момент навлязоха в гарата, където останаха за доста време. Това обстоятелство обърна внимание на полковника и той отвори прозореца да се осведоми за причината на забавянето.
— Шафнер — запита, — защо се чака толкова дълго?
— Известиха за извънреден влак, който трябва да мине преди нас — гласеше отговорът.
Не след дълго той приближи с тракане. Състоеше се от машина и само един вагон. На един от прозорците му се мярна глава, чиито очи живо се взираха в чакащия влак. Полковникът забеляза главата, въпреки че извънредният влак профуча с голяма скорост покрай тях.
— Сили небесни! — възкликна. — От прозореца надзърташе някакъв мъжага с нос кажи — речи колкото плуг.
— Ха! Не е възможно да е бил по-голям от носа на скитника, с когото днес си имах работа.
Сега и техният влак се раздвижи. Когато стигнаха Магдебург, от извънредния влак вече нямаше и следа. Тъй като Рафенов не желаеше да го виждат в тоя вид, Винслоф отскочи до бюфета, поиска кълцано сурово месо и го занесе на спътника си. Онзи го разстла на носната си кърпа и когато влакът потегли, го наложи на лицето си.
Но едва бе минала минута от престоя на облекчителното средство и лейтенантът изстена.
— Какво има? Какво ви става?
— Сигурен ли сте, че суровото месо помага?
— Да, в най-скоро време ще смъкне подутината.
— Но то ужасно пари.
— И така трябва да е.
Рафенов млъкна, ала скоро отново започна да стене и накрая дръпна рязко кърпата.
— Не издържам повече — възкликна.
— Невъзможно да е толкоз лошо — учуди се полковникът. Рафенов поднесе месото към носа си.
— Вие казахте ли за какво ви е тоя бифтек?
— Не, естествено не. Попитах за сурово говеждо и ми отговориха, че нямат в наличност филе, а само кълцано. Ето защо взех такова.
— Без да се осведомите дали е чисто?
— Глупости. С какво ще са го замърсили?
— Це замърсили, а примесили с едно направо безсрамно количество сол и черен пипер. И това ли облекчава отоците?
— Хм! Солта и пиперът не биха го сторили наистина. Каква глупост от страна на тези хора! Изхвърлете компреса през прозореца!
Едва Рафенов бе изпълнил съвета на полковника, влакът навлезе в Магдебург-Нойщат и спря. В близост до купето прозвуча въпросът:
— За Берлин, шафнер?
— Да, по-назад.
— Че назад е трета класа. Аз искам първа.
— Вие? Наистина първа? Покажете билета си!
— Ето.
— Правилно! Мятайте се бързо тук! Всеки момент тръгваме.
Той отвори вратата и пътникът се качи.
— Добро утро! — поздрави учтиво.
Отговор не получи, тъй като Рафенов изгуби говора си от изумление, а полковникът не се почувства длъжен да отговори, възмутен от външния вид на човека.