— Единият се представя за граф, другият му е съучастник. За мое щастие успях временно да ги обезвредя. Мога ли да сляза?
— Ще ви помоля. Момчета, насам!
Полицай нямаше, но на тоя зов се притекоха неколцина железопътни работници, чийто брой бе достатъчен да се справят с двама мъже. Полковникът и Рафенов бяха чули всяка произнесена дума и така се объркаха от неочакваната постъпка на Лешоядовия клюн, че останаха да седят безмълвно, дори когато шаферът отвори вратата и американецът скочи вън.
— Къде са? — запита началникът.
— Ей ги къде седят — отвърна Лешоядовия клюн. Началникът надникна в купето и нареди:
— Слизайте, моля! Но чевръсто!
— Няма да я бъде — възпротиви се полковникът. — Ние сме…
— Знам вече — прекъсна го служителят. — Вън! Излизайте!
— Гръм и мълния! — изрева Рафенов. — Знайте, че аз съм лейтенант граф фон Рафенов.
Чиновникът освети лицето му с фенера и отвърна с пренебрежително свиване на рамене:
— Хубаво, хубаво! Изглеждате като истински граф. Скачайте най-сетне, за да не се принудя да употребя сила!
— Нашият багаж… — опита да възрази полковникът.
— Ще се погрижим за всичко. Хайде шавайте! Двамата бивши офицери бяха заставени да се подчинят.
Временно щяха да бъдат пазени в едно надеждно помещение.
Лешоядовия клюн остана при началника, който надзираваше секвестирането на багажа.
— Хубави вещи! — захили се един от работниците. — Тук има някакъв стар тромбон! Света майко, какви вдлъбнатини и дупки! Ама че бедствие ще бъде да се обади тая газена тенекия.
— А ето и някаква бохча! — додаде друг. — Това е сигурно доказателство, че тия типове са разбойници. Имат ли място в първа класа тромбон и торба? Ех, че вехтошари са се напъхали!
Те сметнаха багажа за собственост на другите двама, а и той не си даде труда да им изясни фактическото положение на нещата. Когато купето бе опразнено, влакът продължи пътя си. Отнесе със себе си и багажа на двамата офицери, тъй като той не се намираше в купето, а в багажното отделение.
— Моля, последвайте ме, хер капитан! — покани началникът и го поведе към канцеларията, където предложи да се настани.
Траперът го стори и извади останалите книжа.
— Искам да допълня легитимацията си — каза. Имайте добрината да прегледате документите!
Служителят ги прочете набързо. Почувства се проникнат с уважение към този мъж. Един от приближените на прочутия Хуарес! Само едно го смущаваше — облеклото на тоя знаменит човек. Ето и причината да каже:
— Вземете си документите, хер капитан. Достатъчен беше и паспортът, който проверих отначало, но затова пък сега виждам с какъв хер си имам работа. Бихте ли ми позволил един въпрос?
— Говорете!
— Дори и въпросът да изглежда нахален? Какъв е мотивът да не се облечете съобразно заеманото положение?
Лешоядовия клюн направи една изпълнена с тайнственост физиономия, сложи ръка до устата и прошепна:
— Инкогнито.
— А-а, тъй било! Да не се разбере кой сте?
— Да. Затова са торбата, калъфа и тромбона.
— О, те ваше имущество ли са?
— Да, пътувам като музикант. Надявам се да не подхвърлите на опасност инкогнитото ми.
— Приучен съм да мълча. Мога ли да ви помоля да дадете показанията си?
— Идвам от Майнц. Когато се качих там в купето първа класа, вътре седеше по-младият от двамата. Той се представи за граф и подхвана кавга с мен. Подозирам, че е френски шпионин, който ме следва, за да попречи по всякакъв начин на аудиенцията ми при хер фон Бисмарк, при когото съм изпратен като пълномощник на президента Хуарес.
— Ние ще се погрижим да избием проклетите желания от главата на французина.
— И аз така се надявам. Та поде той разпра с мен и аз му светнах няколко плесници. Хер «графът» се възползва от престоя на следващата гара и поиска да ме задържат като скитник. Тамошният гаров началник не притежаваше вашия проницателен поглед и познаване на хората. Бях арестуван, а другая оставиха да продължи пътя си.
— Каква ужасна глупост! — възкликна поласканият служител. — Че то още от пръв поглед се вижда, че сте влиятелен човек, пътуващ инкогнито. Продължавайте!
— Така нареченият граф се легитимира само с една визитна картичка, а мен дори не изслушаха. Но когато по-късно представих документите си и обясних, че ще пропусна среща на която ме очаква Бисмарк, онзи добър началник се почувства като поразен от гръм. Аз всъщност възнамерявах да поискам да го накажат, ала той ми се помоли така прочувствено, че се отказах. Взех извънреден влак до Мащебург, за да настигна своя, след като накарах началника да ми драсне тия редове. Защото подозирах; че щом така нареченият граф ме види отново, ще се постарае да ми курдиса нови препятствия по пътя.