— Легитимацията ви! — каза в същия миг този.
— По дяволите, толкова ли е спешно? — пожела да се осведоми Лешоядовия клюн.
Запитаният сви рамене.
— Имаме полицейско нареждане да не даваме стая, без да знаем с кого си имаме работа.
— Вашият хотел да не би да е обикновена кръчма, където не знаят какво е регистър за посетители?
Лешоядовия клюн изрече горното с тон, който направи впечатление на келнера.
— Можете да го получите.
— Ами хайде донесете го! Но я кажете по-напред, познавате ли някой си хусарски лейтенант Курт Унгер?
— Не.
— Значи не е пристигнал?
— Нищо не знам за него. — Тогава момичето приближи и каза:
— Аз много добре познавам хер лейтенанта.
— А-а! Да не е отсядал вече тук? — заинтересува се Лешо-ядовияклюн.
— Не. Познавам го, понеже съм родена в близост до Райнсвалден.
— Тъй, аз пък идвам от Райнсвалден. Срещнах го при граф де Родриганда и се уговорихме да се видим днес тук.
— В такъв случай сигурно ще дойде — отбеляза любезно момичето. — Ще ангажирате ли стая и за него?
— Не ми е споменавал нищо по въпроса. Е — обърна се Лешоядовия клюн към оберкелнера, — че какво още стърчите тук? Не ви ли наредих да донесете регистъра?
— Веднага, веднага, майн хер — изрече сега вече със съвсем друг тон келнерът. — Ще заповядате ли още нещо?
— Нещо за ядене!
— Закуска? Ще отида да донеса менюто.
— Няма нужда, все ми е едно какво ще получа. Донесете бързо една солидна закуска!
Келнерът чевръсто се отдалечи. Лешоядовия клюн захвърли торбата, калъфа и тромбона на един тапициран със синя коприна диван и се обърна отново към момичето.
— Значи сте дошла от Райнсвалден? В такъв случай навярно нямате много познати тук?
— О, напротив. От доста време вече съм в Берлин.
— И вероятно сте виждала Бисмарк?
— Да.
— Знаете ли къде живее и как може да стигне оттук човек до него?
— Да.
— Я ми опишете! — Сервитьорката изгледа учудено клиента.
— Нима възнамерявате да го посетите?
— Да, детето ми.
— О, това е трудно. Трябва да съобщите за вас в министерството или някъде другаде. Не зная точно.
— Глупости. Чак такива церемонии няма да правим.
Момичето обясни на Лешоядовия клюн по кой път да поеме. В този момент дойде келнерът и донесе книгата за регистрация. Лешоядовия клюн се записа и напомни да побързат със закуската. Двамата служители се отдалечиха, а чудноватият посетител се зае с разопаковане на вещите си, при което бе сварен от келнера, носещ храната. Оня ококори очи като забеляза съдържанието на торбата и калъфа. Сетне побърза към канцеларията да уведоми съдържателя.
Последният още нищо не знаеше, тъй като току-що се бе върнал от едно излизане. Остана изумен, като чу що за клиент си има.
— И на тоя човек сте дал номер едно, нашата най-добра стая? — възкликна.
— Заведох го там само на подбив — оправда се келнерът. — Той обаче веднага я запази.
— Как се регистрира?
— Като Уилям Саундърс, капитан от Съединените щати.
— Боже Господи, да не е пак някой мошеник и вероломник като оня Шоу, който също се представи за капитан от Съединените щати?
— Май има нещо такова. Носът му е като дръжка на някой стар чадър!
— И какви вещи носи със себе си?
— Една пушка.
— По дяволите!
— Два револвера, голям йож, с добре наточено, извито острие и един стар тромбон.
— Стар тромбон? Не ми се вярва. Видяхте ли хубаво дали действително е тромбон? От месинг ли беше?
— Трудно е да се каже — отвърна келнерът замислено. — Жълт беше наистина подобно на месинга, но не светло, а тъмножълт, с много патила по него.
— Тъмножълт? Дали пък не е било оръдейна сплав?
— Да, не е изключено.
— Боже мой, сигурно ще е някакъв вид оръжие, може адска машина! Не видяхте ли някакъв спусък, ръчка, стрелка или часовников механизъм?
— Не.
— Трябва да се убедим!
— Но как? Онзи не ми изглежда на човек, който ще позволи да му бърникат из вещите.
— Толкова войнствен и предизвикателен вид ли има?
— В най-голяма степен. И на всичкото отгоре зъл.
— Тогава как да постъпим?
Келнерът си каза, че е било неблагоразумно от негова страна, дето е приел тоя човек. Опита да компенсира грешката с усърдие.
— Нещо трябва да се направи — рече. — Според мен този тип е някакъв атентатор.