— Всъщност няма причина да ви казвам, но у вас има нещо джентълменско и ще проявя снизхождение. Не, не е лична работа. Но повече наистина не мога да издам.
— Не познавате ли някой хер, който би могъл да ви въведе при Негово превъзходителство?
— И още как. Ама той не е тук. Ще дойде чак по-късно, а на мен не ми се щеше повече да чакам.
— Коя е тази личност?
— Не е личност, а хусарски оберлейтенант. Казва се Курт Унгер.
По благото лице на «таткото» пробяга светкавица.
— Познавам го. И той възнамерява да дойде в Берлин да ви представи на граф фон Бисмарк?
— Да.
— Мислех, че е на пътешествие.
— Канеше се да тръгва. Тогава го срещнах в Райнсвалден, при което узна от мен някои неща и те явно му се сториха ценни да ги научи и министърът.
— Щом е така, аз ще заместя оберлейтенанта и ще ви представя, ако кажете кой сте.
— Не тук. Тоя цербер ще ни чуе.
— Тогава елате! — усмихна се мъжът, тръгвайки напред. Стигнаха до един вестибюл.
— Ама и тук пак има един солен стълб.
Лешоядовия клюн посочи лакея. Господинът даде знак на онзи да се оттегли.
— Хайде сега — каза водачът с тон, в който прозираше известно нетърпение.
— Аз съм прериен ловец и драгунски капитан от Съединените щати, стари ми приятелю.
— Хм, хм. Това, което носите, армейската униформа на Съединените щати ли е?
— Не. Ако го смятате за униформа, то трябва да имате дяволски малко понятие от военните работи. Ех, старо, та тя въобще не ми е нужна. Аз съм си малко нещо чудак, обичам шегите и съм нахлузил на кожата си тоя тоалет, за да си доставя удоволствието зяпльовците да се зверят в мен.
— Странен спорт! Но тъй като ви доведох тук, все пак бих искал най-напред да зная каква тема ще обсъждате с екселенц.
— Ама тъкмо то е, което не бива да издавам.
— В такъв случай и вие няма да получите аудиенция. Впрочем графът няма тайни от мен.
— Вярно ли? Значи сте му нещо като доверен адютант?
— Почти би могло да се каже и така.
— Е, тогава ще рискувам. Аз идвам от Мексико. — Лицето на възрастният господин незабавно се обтегна.
— От Мексико? Взел сте участие в борбата?
— Разбира се, стари ми приятелю. Най-напред бях водач на един англичанин, който носеше оръжие и пари за Хуарес…
— Лорд Дридън? Пътувал сте с него?
— Нагоре по Рио Гранде дел Норте, докато намерихме Хуарес.
— Значи сте виждал Хуарес? — Виждаше се, че човекът най-живо се интересува от разговора.
— О, многократно: виждал и говорил!
— Как стоят нещата с неговия противник Максимилиан?
— Недобре. Монархията му се клати, тронът се клати, главата му се клати. Като американец и привърженик на президента Хуарес, за монархията и трона му, естествено хич не ми пука. Но за главата на тоя зле насочен мъж ми е жал. Е, след като ви издадох толкоз много, мога да ви покажа и документите си.
Лешоядовия клюн извади паспорта си и го връчи на възрастния господин. Онзи го прегледа набързо, огледа още веднъж мъжа и изрече:
— Странни хора трябва да има отвъд океана…!
— Тук също — прекъсна го ловецът.
— За това по-късно. Сега да ви представя на графа, защото…
Говорещият още веднъж бе прекъснат, понеже вратата се отвори и в рамката й се появи самият Бисмарк. До него бяха достигнали гласовете, и тъй като го смущаваха, надникна да види кой говори. Когато забеляза двамата, на лицето му се изписа бързо потисната изненада.
— Как, Ваше величество, вие сте отново тук? — обърна се той с дълбок поклон към възрастния господин.
— Ваше Величество? — начаса възкликна Лешоядовия клюн. — All devils![20] — Бисмарк го изгледа кажи-речи уплашено. Но назованият «Ваше Величество» му кимна дружелюбно.
— Не се притеснявайте!
— Това дори и на ум не ми идва — подчерта траперът, — но след като този мастър ви нарече «Ваше Величество», то сигурно ще сте кралят на Прусия?
— Да, аз съм.
— Всички дяволи! Ама че магаре съм бил! Но кой би могъл да го помисли! Слиза си този възрастен, почтен хер кротко и полека по стълбите, пита ме за туй-онуй, а той бил кралят на Прусия в собствената си персона! Е-ех, Лешоядов клюн, за какъв глупак ще те вземе този крал!
— Лешоядов клюн? Кой е това? — попита кралят.
— Аз самият. В прерията всеки си има прозвище, с което е по-известен. Нехранимайкото, който ми го е дал, е имал предвид моя нос. Но Ваше Величество, кой е този хер тук?
— Това е граф Бисмарк, при когото искахте да отидете. — Сега янки зяпна уста и отстъпи крачка назад.
— Каквоо? Той е Бисмарк? Виж ти, аз пък си го представях съвсем другояче!