Беше проведен кратък военен съвет, чието решение бе — част от хората да останат при конете, а останалите незабавно да се отправят на помощ на лорда.
Четвърт час след пристигането на скаута, отрядът се понесе в бесен галоп по равнината, начело със Стернау и Лешоядовия клюн като водач.
Може би бяха на път от около два часа, когато пред тях се появи един конник, чиято посока пресичаше тяхната. Докато се усети, беше заобиколен, ала не личеше да изпита страх или безпокойство. Беше среден на ръст мъж, над петдесетгодишен и силно загорял от слънцето. Хуарес го запита:
— Познавате ли ме, сеньор?
— Да. Вие сте Хуарес, президентът.
— Добре. А вие кой сте?
— Ловец съм. От Тексас. Живея на левия бряг на реката.
— Как се казвате?
— Грандприз.
— Значи сте французин?
— Не, янки от френски произход.
— Къде отивате?
— У дома.
— Откъде идвате?
— От Монклова.
— Там ли ме видяхте?
— Да.
Хуарес огледа човека още веднъж с остър поглед, след което запита:
— Известно ли ви е името Кортейо?
— Да. Чух го в Монклова.
— Вероятно и лично го познавате?
— Не.
— Кога тръгнахте от града?
— Вчера заран.
— Не сте ли срещнал някоя голяма група конници или пък нещо друго да ви се е сторило съмнително?
— Не.
— Някой познава ли този мъж?
— Да, аз го познавам — отговори Лешоядовия клюн. — Бях при него една нощ. Той сигурно още ме помни.
— Това е достатъчно. Напред!
Отрядът се раздвижи и полетя нататък. Ловецът Грандприз се загледа мрачно след тях.
— Дявол ги взел тези големи господа! — изръмжа. — Да не беше Лешоядовия клюн, кой знае докога щеше да трае тая проверка. Какво ме е грижа за другите хора? Малко работа сигурно си имам със себе си!
Той препусна, водейки един товарен кон със себе си, в леко отклоняваща се посока към местността, разположена малко по-долу от мястото, където Хуарес щеше да излезе на Рио Гранде дел Норте.
Сега Стернау и Лешоядовия клюн не яздеха сами начело, към тях се бе присъединил и Мариано. Беше трескаво възбуден. Та нали отиваше на среща, която в продължение на години бе считал за невъзможна. Конят му препускаше едва ли не пряко сили и все пак този галоп му се струваше все още твърде бавен. Стернау забеляза това и подхвърли:
— Ама жребецът е на път да се строполи, Мариано. Остави го да поеме дъх!
— Напред! — беше единственият, нетърпелив отговор. Конете на тримата мъже бяха отлични бегачи. Стана така, че излязоха на значително разстояние пред другите.
Наближаваше обяд. Внезапно Стернау забеляза някакво движение на хоризонта. Незабавно спря животното и извади далекогледа си. Двамата му спътници също дръпнаха юздите.
— Какво има? — осведоми се Мариано, раздразнен от това забавяне.
— Право към нас идват конници — отвърна Стернау.
— Откъм реката? — намеси се Лешоядовия клюн. — Та това би могъл да е само Кортейо с хората си. Дайте ми далекогледа!
Междувременно конниците бяха приближили.
— Да ме обесят, ако не са хората на Кортейо — оповести Лешоядовия клюн.
— Различавате ли ги в подробности? — попита Стернау.
— Не съвсем, Все още са доста далеч.
— Тогава да изчакаме!
В това време пристигна Хуарес с останалите. Съобщиха му предположението на Лешоядовия клюн.
— Какво ще правим, сеньор Стернау? — заинтересува се той.
— Ще отидем там зад храсталака, като образуваме три отделения — едно отпред, друго в средата и трето отзад. Първото и третото ще обходят неприятеля, веднага щом Лешоядовия клюн даде знак. Напред!
Целият отряд се изтегли зад храстите и се раздели, както беше разпоредил Стернау. Лешоядовия клюн спря до него. Местейки се неспокойно напред-назад по седлото, запита:
— Сеньор, мога ли да си направя една шега? Вчера аз избягах на тези хора. Те на драго сърце ще искат отново да ме спипат.
— Много е рисковано за вас.
— Pshaw! Дайте, моля ви, още веднъж тръбата си! Огледа през клоните повторно приближаващите и, сгъвайки далекогледа, извести:
— Те са! Предният конник е нехранимайкото, който се представи за пратеник на президента. Сеньорес, оставете ме да си изиграя шегата!
Лешоядовия клюн слезе от коня и го изведе от храстите. Самият той се настани на тревата, тикна цилиндъра кьм тила и разпъна чадъра над себе си. Изглеждаше така, сякаш от дълго време седи тук. Освен това беше се обърнал с гръб към наближаващите. С пенснето на носа, изглеждаше изцяло вглъбен в себе си, без да има каквато и да е представа за тях.