— Нека моят брат говори с тях лично! Когато апачите приближиха, Стернау запита:
— Моите братя навярно са проследили дирята назад?
— Матава-се отгатна — потвърди единият. — Тя води точно по посока на мястото, където срещнахме ловеца.
— И следователно е бил той?
— Той е бил.
Не бе трудно за Стернау да си помисли, че още не всичко му е казано.
— Но защо моите червени братя са посветили толкова внимание на този ловец? — попита той вожда. — И още нещо ли са открили?
— Да. Матава се смята, че ловецът е прехвърлил реката? Същото си помислиха и воините на апачите, но при ездата си надолу отново се натъкнаха на неговата следа.
— Значи тук той е навлязъл в реката, а по-надолу пак я е напуснал? Трудно е за разбиране. За да напои животните, не е нужно да язди във водата, а след като ще излиза толкова скоро, не е бил необходим и тръстиковият пояс. Остава само предположението, че е имал намерение да се прехвърли на отвъдния бряг, ала някаква причина го е възпряла.
— Матава-се има много ясни мисли.
— Охо! Моите червени братя са открили нещо?
— Да. Нека моят брат дойде с мен!
Индианецът навлезе в тръстиката и Стернау го последва. Напредваха трудно, но скоро старанието и усилията им бяха въз-наградени. След като изминаха около стотина крачки, индианецът спря до водата и Стернау забеляза един сал, изработен от снопчета тръстика и клони. Беше с размери, позволяващи един човек спокойно да се задържи над водата.
— Нека моят бял брат разгледа този сал! — подкани индианецът.
— Гледам го. Да не би моят червен брат да е открил някой признак, от който може да се заключи кой го е ползвал?
— Един доста явен признак, ето!
Индианецът отново бръкна в пояса си и измъкна сгъната пъстра носна кърпа, двата края на която бяха свързани във възел. Сякаш я бе използвал човек, страдащ от главоболие или зъбобол. След като я прегледа внимателно, Стернау забеляза:
— От вътрешността е полепнала кръв. Кърпата е била носена върху ранени очи. Къде я намерихте?
— Висеше на един клон на сала.
— Каква непредпазливост от страна на Кортейо! Защото това е бил той. — Стернау огледа земята. Откри няколко следи и запита: — Синовете на апачите търсиха ли по-нататък?
Индианецът кимна.
— Нека брат ми ме последва!
През гъстата тръстика беше отъпкана пътека. Двамата поеха по нея и скоро стигнаха до място, до което откъм водата водеше двойна конска диря.
— Аха, тук ловецът отново е излязъл от реката — рече Стернау.
— И е яздил нататък — прибави индианецът, посочвайки надясно.
Те проследиха новата следа до една малка полянка в тръстиката, където земята бе съвсем изпотъпкана.
— Откриха ли нещо тук моите братя? — запита Стернау.
— На това място е лежал Кортейо — отговори апачът, и белият ловец е дошъл при него.
— Накъде води сега следата?
— Тя отново навлиза в гората.
— Проследена ли е?
— Не. По-напред трябваше да бъде запитан Матава-се.
— Добре. Моят брат смята, че ловецът е взел Кортейо със себе си?
— Да. Настанил го е на другия кон.
— Тогава нека брат ми потегли с още няколко мъже и проследи дирята, за да види дали води към околностите на Монтерей и Салтильо.
— За тази цел ще са необходими няколко дена.
— Така е, ако трябва да се язди до Салтильо. Но ще бъде достатъчно, ако се следва дирята до утре, когато слънцето застане най-високо. Тогава вече ще се знае в каква посока продължава. Нека сетне синовете на апачите ми донесат сведенията! Къде?
— В Монклова.
— Уф!
Единствено с тази дума отговори индианецът и се запъти обратно към хората си. Един негов знак бе достатъчен петима от спътниците му да яхнат заедно с него конете си и да го последват, когато той препусна по следите на ловеца, без да хаби и сричка за целта на ездата.
Стернау нареди да се преустанови издирването, а лодките да се откарат отново при корабите, след което възседна коня си и препусна обратно. Когато стигна с динги до катера, там вече го очакваха с голямо нетърпение.
— Открихте ли нещо? — извика му Хуарес още отдалеч.
— Да — отвърна.
— Него самият?
— Не, за съжаление само неговата следа.
— Проклятие! Значи е още жив?
— Така изглежда. Тази кърпа е служила за превръзка на очите му.
С тези думи Стернау се метна през борда и показа кърпата.
— Какво научихте за него? — попита лордът.
— Първо, че очите му със сигурност са увредени. И второ, че е плавал с малък сал по течението.
— В такъв случай моят кормчия е прав в предположението си, че хората му са се освободили от него.