— Значи действително важни неща за нашето начинание?
— Да, но важни също така и в друго отношение.
Той направи някаква тайнствена и същевременно дяволита физиономия.
— Та така, пристигнах във форт Гуаделупа, при стария Пирнеро — великолепен стар човек, ала все пак доста голямо магаре, сър.
Ораторът се поизвъртя, присви уста и плю — много вероятно като в спомен за беседата си с Пирнеро — с такава безпогрешност, че струята премина непосредствено край Дридън и излетя през отворения люк на каютата.
Лордът бързо отдръпна глава.
— Този изстрел — укори, — за мен ли беше предназначен, моля?
— Нямайте грижа, сър! — отговори траперът спокойно. — Имам навика да улучвам онова, което целя. Не се намирахте в ни най — малка опасност! И тъй, отидох в Гуаделупа и попаднах на Черния Жерар. Възнамерявах да го задължа да ме отведе до Пасо дел Норте, но се оказа ненужно, тъй като Хуарес идваше към мен. Това си имаше своите причини. Чухте ли, че борбата вече започна?
— Нито думица.
— Е, Хуарес започна да настъпва. Апачите са на негова страна. С тяхна помощ разби неприятеля при форт Гуаделупа. Сега президентът е на път за град Чиуауа, за да го покори. От Чиуауа ще се отправи към Монклова и след като го превземе ще дойде да се срещне с вас.
— Къде?
— При сливането на Рио Сабинас с Рио Саладо. Пресметнато е така, че да пристигнем по едно и също време на мястото на срещата, ако потеглите утре заран, сър.
— Бих могъл да отплавам още тази вечер, стига да не ме препятстваше тъмнината.
— Тя не е пречка. Реката е достатъчно широка, а водата блести и в мрака, така че може да се различава от сушата.
— Хуарес лично ли ще дойде или ще изпрати представител.
— Ще дойде лично, предполагам.
— Естествено с достатъчен конвой?
— Това се подразбира! Хора няма да липсват, понеже, веднага щом се появи в Чиуауа, всичко живо ще се стече към него.
— Значи със сигурност знаете, че е разбил французите?
— От сигурно по-сигурно, тъй като присъствах и включих помощта си.
— Самият Хуарес ли предвождаше хората си?
— По същина да, макар и в боя да не взе персонално участие. Главните лица, поне в началото, бяха Черния Жерар, който отбраняваше форта, и Мечешко око, вождът на апачите.
Лешоядовия клюн постави силно ударение на прозвището. Дридън дигна бързо глава:
— Мечешко око? Какво сходно име!
— С Мечешко сърце, нали? — запита ловецът.
— Да, действително — отвърна. — Вие познавахте ли този индианец?.
— По-рано не, но сега вече да — промърмори с равнодушен тон Лешоядовия клюн.
— Какво говорите! Познавате вожд на име Мечешко сърце? Къде го срещнахте?
— Тъкмо сега във форт Гуаделупа?
— Значи е чиста случайност. Индианците много често си слагат животински имена. Някой е приел това.
— О, не! Един индианец не приема име, принадлежащо на друг.
— Дори и ако то е на някой от друго племе?
— Тогава пък съвсем не.
— Към кое племе принадлежи Мечешко сърце, когото сте видял в Гуаделупа?
— Той е апач и Мечешко око е негов брат.
— Тази работа ми се струва извънредно странна. Трябва да ви кажа, мистър Лешоядов клюн, че онзи Мечешко сърце, от дълги години е изчезнал безследно.
— Това е вярно, сър. Неговият брат Мечешко око дълго време го издирваше напразно и мнението бе, че вождът е убит от белите.
— Но нали казвате, че сте видял Мечешко сърце! Изчезналия?
— Да, него самия, не някой друг.
Лордът подскочи.
— Каква новина! Мистър Лешоядов клюн, нямате и представа какво ми донесохте!
Траперът моментално скри лукавото трепване на устните си и увери тържествено:
— И това е вярно, сър.
— Не узнахте ли къде е бил през цялото това време?
— Къде би могъл да бъде? В саваната или кой знае къде другаде се е подвизавал. Та тези червенокожи са си истински скитници.
— О, той не беше! Мислите ли, че е останал при президента и ще дойде с него до река Сабинас?
— Така смятам, сър.
— Слава Богу! Ще го видим и ще поговорим с него. Ще разберем какво знае за спътниците си от онова време и как е карал самият той оттогава. Открихме ли първата следа, ще я проследим, докъдето е възможно. Нямаше ли всъщност и някой друг при него, мистър Лешоядов клюн?
Запитаният погледна непринудено към далечината.
— О, напротив — отвърна бавно. — Имаше един испанец, някой си Миндрело, една индианка на име Каря, някаква сеньорита Ема и…
Лордът закрачи възбудено напред-назад.
— Тази сеньорита Ема изглежда бе омъжена. Поне там имаше един сеньор, с когото се държеше необикновено нежно.