Выбрать главу

Без да дочака отговора на Стернау, Унгер закрачи по талпите, свързващи катера с брега и Стернау го последва. Оттатък стояха един до друг Бизоновото чело и Мечешко сърце. Мище-кът пристъпи към тях и попита Унгер:

— Какво смята да прави Господарят на скалите?

— Посъветва ме да изчакам.

— Нашето чакане продължи достатъчно дълго!

— Моят брат Бизоновото чело действително ли иска да тръгне? — запита Стернау.

— Да — отвърна запитаният. — Аз съм свободен индианец, но хасиендата е роден дом на моята сестра Каря, а сеньор Арбелец е мой приятел и брат. Отивам да го освободя.

От тези думи и сериозността на главатаря Стернау разбра, че той твърдо е решил да осъществи намеренията си. Възражението нищо нямаше да промени, но въпреки това му каза:

— И как мисли да го освободи брат ми? Местността гъмжи от французи!

Мищекът направи пренебрежителен жест.

— Бизоновото чело нехае за французите!

— Но те са много!

— Мищеките са още повече!

— А-а, моят брат иска да свика воините от племето си? Това ще отнеме доста време.

— Не, ще трае само една нощ. Ако вождът на мищеките даде огнен знак от планината Ел Репаро, на другата вечер при него ще се съберат хиляда мъже.

— И това сигурно ли е? Брат ми много години не е бил в родния си край.

— Синовете на мищеките никога не забравят своя дълг. Моят брат Мечешко сърце също ще дойде с нас.

— Уф! — потвърди вождът на апачите.

— А кой ще предвожда апачите на Хуарес?

— Моят брат Мечешко око.

Стернау се взря в решителните лица на тримата мъже, сведе поглед за няколко мига и каза:

— Моите братя имат право. Не можем да чакаме, докато Хуарес ни предостави войски на разположение. Нашият приятел Арбелец е в опасност и наш дълг е да му помогнем възможно по-бързо.

Очите на Бизоновото чело просветнаха радостно.

— Знаех, че Матава-се ще язди между нас — каза той. — Но Каря и нейната бяла приятелка ще останат при Хуарес.

— Няма ли да се сбогуваме с тях?

— Не. Само ще опитат да ни спрат.

— А какво да им каже Хуарес, когато го запитат?

— Нека им каже, че сме излезли на разузнаване. Това ще ги успокои, а и не е далеч от истината, тъй като нашето начинание всъщност си е един разузнавателен набег във вражеска територия.

— В такъв случай веднага да поговорим с него.

Хуарес, лордът и останалите бяха немалко изненадани, когато четиримата мъже им разкриха дръзкото си намерение. Най-напред опитаха да ги разубедят. Когато това не помогна, Мариано, капитан Унгер и Малкия Андре заявиха, че се присъединяват към тях, а в отговор Миндрело и старият граф не останаха по-назад. Последният обърна внимание, че има стари сметки за уреждане с Кортейо. В началото Стернау наистина беше против граф Фернандо да се впуска в опасностите на тази езда, но в края на краищата отстъпи, като си каза, че тъкмо ненадейната поява на този мъж ще упражни най-голямо въздействие върху Хосефа и може би ще я принуди да направи признания.

— Вземете с вас и известен брой от апачите! — помоли Хуарес немеца.

— И от това ще трябва да се лишим — отвърна онзи. — Малцина ще ни е по-лесно да стигнем незабелязано до хасиендата.

— Да имах повече хора, бих ви дал достатъчно, за да не е необходимо да се придвижвате тайно по пътя си. Все пак се надявам, че доверието, което има Бизоновото чело в своите ми-щеки, ще се оправдае. Освен това и аз ще гледам в най-къс срок да се присъединя към вас.

След сърдечна раздяла деветимата мъже възседнаха конете си и се отдалечиха в галоп.

Когато три дни по-късно Хуарес влезе в Монклова, бе осведомен за пристигналия американски отряд. Той веднага направи необходимите приготовления да ги включи към хората си и потегли след приятелите да им окаже евентуална помощ.

Последните напредваха по околни пътища. Поради това употребиха повече време от нормалното, но стигнаха незабелязано хасиендата. Описаха широка дъга около нея и приближиха планината Ел Репаро.

Това бе същата онази планина, в чиято утроба се намираше Пещерата на кралското съкровище и на чието било се разиграха драматичните събития при Езерото на алигаторите.

Бяха пристигнали в нейна близост и яздеха между редки храсти, когато яздещият отпред Бизоново чело спря внезапно коня си.

— Конник — оповести, протягайки ръка.

Останалите погледнаха в указаната посока и различиха седнал на земята човек, край който пасеше конят му.

— Трябва да го заобиколим, за да не ни забележи — обади се Гърмящата стрела.

Слънцето залязваше, а планината хвърляше своята сянка, но все пак човек можеше да обгърне с поглед значително разстояние.