— Кой е вътре? — обърна се заповеднически към него Стернау.
— Арбелец и…
— Къде е ключът? — прекъсна го немецът.
— Обикновено горе при сеньоритата.
— Обикновено…? Но сега е тук, така ли да се разбира? Вади го!
— По лицето на човека се изписа удивление и той изгледа изпитателно Стернау.
— Кой сте вие? И каква е тая дандания там горе?
— Аз съм онзи, комуто си длъжен да се подчиниш, а данданията там горе изобщо не те засяга. По-живо с ключа!
— Охо! Толкова бързо тая работа няма да стане. Искам да зная вашето име! Не ви познавам!
— Ей сега ще ме опознаеш!
С един удар на пестника си Стернау повали човека на земята. Сетне пребърка джобовете му и намери един ключ. За по-малко от минута вратата бе отворена. Стернау взе лампата и освети помещението.
Пред него се разкри потресаваща картина.
На студените, влажни каменни плочи лежаха трима души, наполовина един връз друг, тъй като наличната площ едва стигаше за двама. Анселмо заемаше дължината на пода. На горната част на тялото ту лежеше хасиендерото, докато в краката му се бе свила старата, вярна Мария Хермоес.
В единия ъгъл се търкаляха угарка свещ и изсъхнала коричка хляб.
— Тук ли е сеньор Арбелец? — попита Стернау.
— Да — отговори вакуерото, като се надигна предпазливо да огледа питащия.
— Къде е? Кой е?
При тези думи Стернау освети лежащата група. От движението светлината на лампата падна върху лицето му.
— О, Господи! Та това е сеньор Стернау! Ние сме спасени!
— Да, благородни ми Анселмо, вие сте спасени. Как е положението със сеньора?
— Жив е. Но от изтощение едва чуто говори.
— Виновните ще си получат наказанието. Ще може ли сеньор Арбелец да върви?
— Не бива и да се мисли.
— Е, вероятно ще са ви необходими няколко минути да осъзнаете, че сте свободни. Ще оставя вратата отворена да влиза свеж въздух. Аз трябва да се кача горе, но не след дълго ще дойда да ви взема. Останете засега при сеньора!
— О, света Дево, каква милост! — обади се сега и Мария Хермоес. — Нима наистина сте вие, скъпи ми, добри сеньор Стернау? И ние сме свободни, наистина свободни?
— Чувате ли изстрелите?
— Да — отвърна вакуерото. — Кои са? Да не би президентът Хуарес да е вече тук с хората си?
— Не. Бизоновото чело свика своите мищеки. Щеше да мине твърде дълго време, докато Хуарес съумее да дойде.
Стернау сведе светлината към хасиендерото. Той лежеше с отворени очи, приковал поглед в Стернау. Приличаше на покойник, ала по мъртвешкибледото лице се бе разляла щастлива усмивка.
— Добри ми сеньор Арбелец, познахте ли ме? Запитаният кимна едва забележимо с глава.
— Анселмо разказа ли ви, че сме се спасили, че всички сме живи и здрави, включително и вашата дъщеря Ема?
Второ кимване бе отговорът.
— Е, в такъв случай не се безпокойте за нея! Тя се намира при Хуарес в пълна безопасност. Много скоро ще я видите. Аз ще прегледам състоянието ви, но по-напред трябва да се уверя как се развиват нещата.
Стернау остави лампата на затворниците и се отправи на-горе. На първите срещнати няколко мищеки нареди да слязат при тях и да ги закрилят при евентуална опасност. Те побързаха да изпълнят разпореждането му.
Коридорът на къщата представляваше ужасна гледка. Двама мищеки стояха тук с факли. На тяхната светлина се виждаха мъртвите привърженици на Кортейо, струпани един върху друг в потресаващи положения. На пода се бе образувала голяма локва кръв. Търкаляха се и по стълбите, изненадани от безпощадните оръжия на мищеките. В горните помещения още се разнасяха отделни предсмъртни викове. Но в двора и пред сградата битката все още бе в разгара си. Гърмяха изстрели, примесвани с яростни викове и отчаяни ругатни, с които се насърчаваха мексиканците, безвъзвратно изгубени пред превъзхождащия ги противник.
Когато Стернау излезе от вратата, пред него се разкри цялата арена. Мищеките бяха подпалили няколко купа дърва и на светлината на високо лумналите пламъци всичко ясно се виждаше.
В единия ъгъл на двора се бяха скупчили последните мексиканци. Не повече от дванадесет-петнадесет човека, те осъзнаваха, че не могат да разчитат нито на помощ, нито на милост и напрягаха и сетните си сили да се отбраняват. Но въпреки храбростта им, виждаше се, че им остават броени мигове живот.