— Не. И ми е все едно къде се е дянал тоя тип. Да не бях срещнал случайно Хуарес и за него толкоз щях да знам.
— О, срещнал сте Хуарес! Кога?
— Преди малко в гората.
Това беше лоша вест за Кортейо.
— Невъзможно! — възрази. — Как ще дойде Хуарес тук в гората?
— Как ли? Ами много просто — на кон. Дори разговарях с него.
— Добре, но той е в Пасо дел Норте.
— Кой ви го каза?
— Един, който го знаеше със сигурност. Англичанин беше и отиваше при него.
— Англичанин, хмм, къде го срещнахте?
— Тук край реката, вчера следобед.
— Дявол го взел! Да не би да… Я ми го опишете!
— Висок, слаб мъж с огромен нос, сив костюм, чадър, цилиндър, на това отгоре и с пенсне на носа.
— Ха, и беше англичанин? Тук страшно много се заблуждавате. Бил е Лешоядовия клюн, ловец и скаут, и никакъв англичанин.
— Лешоядовия клюн? Струва ми се, вече съм чувал да се говори за този мъж.
— Той е известен по цялата граница. Но пак ще ви кажа, нека първо погледна очите ви, пък сетне ще продължим разговора. Наложително е да ви превържа. Нямате ли кърпа или нещо подобно?
— Имах една, но съм я изгубил.
— Е, тогава ще използвам моята. Както виждам, дясното ви око е напълно загубено. Лявото вероятно може да се спаси. Но клепачите са толкова подпухнали, че не може да се види очната ябълка. Ще ви превържа.
Грандприз отиде до водата, натопи кърпата и превърза очите на Кортейо.
— Така, засега може би това е достатъчно — каза той. — Аз познавам индианските треви за рани. Ще потърсим, ще намерим и после ще видите колко бързо ще се оправи увреждането. Ще ви прекарам с коня си през реката и можете да дочакате оздравяването при мен на спокойствие.
— Не става, сеньор. Аз непременно трябва да се върна при своите.
— Те къде са?
— Може би ви е известна хасиендата дел Ерина?
— Която принадлежи на стария Педро Арбелец?
— Да.
— Отсядал съм там на няколко пъти.
— Е, хората, които ме очакват, са там.
— В такъв случай сигурно сте роднина на Педро Арбелец? Кортейо не се реши да каже истината. Отговори:
— Да, Арбелец ми е близък роднина. Ходил ли сте някога там горе във форт Гуаделупа?
— Да, сеньор.
— Сигурно познавате тогава стария съдържател Пирнеро?
— Който говори само за зетове? О, много добре го познавам.
— Той ми е роднина, както и Арбелец. Аз също се казвам Пирнеро. Идвам от него, като смятах да се спусна до Камарго и сетне да отида в дел Ерина. Но недалеч оттук бях заловен от шайка апачи, които ме подредиха до състоянието, в което ме намерихте.
— Кучета! Учудвам се, че не са ви пречукали.
— О, те имаха по-жестоки намерения. Очертаваше се или да гина бавно или сам да подиря смъртта във вълните. Ето защо след като ме бяха ослепили, бях настанен на един сал и предоставен на реката. Ако не бях изтласкан на сушата и не ви бе пратил Бог, свършено беше с мене.
— Да, Бог закриля праведника, сеньор, постоянно се убеждавам в това. Той ме изпрати при вас и аз няма да ви изоставя. Само дето не ми е ясно каква работа имат тия апачи отсам реката Аз също наскочих на един отряд от тях и точно при тях бяха Лешоядовия клюн и Хуарес.
— Доста чудно, че Хуарес се е осмелил да дойде в местност, окупирана от французите.
— Отново се заблуждавате. Нима не знаете, че Хуарес превзе Чиуауа и Монклова?
— Не съм чул нито дума.
Ето нещо, което Кортейо действително не очакваше. Безпокойството за неговата безопасност се удвои. Ако тези две провинции наистина бяха в ръцете на този човек, беше невъзможно да се задържи и в дел Ерина.
— Със сигурност ли знаете това, което казахте? — попита той.
— Та нали видях самия Хуарес. А и аз идвам от Монклова, където войските му броят вече няколко хиляди души.
— Боже мой, какво нещастие! — изплъзна се от устата на Кортейо.
— Нещастие? Страхувате ли се от Хуарес?
— Да. Преди да отида във форт Гуаделупа, бях в Ел Пасо дел Норте, където имах злочестината да стана враг на Хуарес.
— Доколкото го познавам, той не е нито отмъстителен, нито жесток.
— О, тук въпросът не опира до личността, а до политиката.
— Хм, значи вие сте съмишленик на някоя друга партия?
— Да.
— В такъв случай трябва да се съобразявате. Най-добре да потърсите селище, което все още се намира под окупацията на французите.
— Те също са мои врагове!
— На това се казва двойно нещастие. Но мен ме е жал за вас. Каквото мога да сторя, ще го сторя на драго сърце.
— Ох, де да можехте да ме отведете до дел Ерина!
— Хмм, трудна работа. Пътят е дълъг, а вие сте ранен и сляп. Пък и, както изглежда, никой не бива да ви види. — Ще ви възнаградя богато.