Лоша работа. Хаистина ли пък толкова трябва да се страхуваме от тези хора?
Определено сеньор. Познават ли ви по тия места?
— Да.
— Е, не е изключено Хуарес да е пратил едно отделение да посрещне доброволците. Сред отделението би могло да има хора, които вече са ви виждали. Освен това доброволческият отряд се състои само от опитни ловци, които са далеч по-наблюдателни от мексиканците. Вашата сигурност изисква да направим тази обиколка.
— Колко време ще изгубим по тоя начин?
— Два дни.
— Прекалено много е! Трябва да потеглим незабавно.
— Почакайте, не така припряно! Донесох провизии. Нека по-напред хапнем нещо. Сетне ще ви сложа нови билки и едва тогава можем да се качим на седлата. След като решаваме да загубим два дни, какво значение има половин час повече.
Въпреки страданията, на Кортейо много се усладиха донесените тортиляс[7]. Празният стомах едва бе почнал работа по смилането на получената храна и в тялото на болния сякаш се вляха нови сили. Това благотворно въздействие го предразположи към кратък разговор.
Разсърдихте ли се вчера, когато ви попитах за фамилията ви? — подхвана той.
— Да се разсърдя? О, не! В пущинака всеки има право да поиска сведения. Само че тези сведения не ми се сториха чак пък толкоз необходими, колкото превръзката на раните ви.
— Тогава ми се ще днес да се върна към въпросите си. Спомняте ли си, като ви казах, че името ви мие познато? Имате ли някои сродници, които да са още живи?
— Не.
— Е, в такъв случай всички по-нататъшни въпроси са безполезни. Ако имахте някой роднина, който е моряк, щяхте да сте мой…
— Моряк? — прекъсна го бързо ловецът. — Как ви дойда на ума?
— Защото познавам един моряк, който са казва Грандприз.
— Жив ли е още?
— Да.
— Значи не е онзи, за когото се сетих. Понеже аз действително имах един роднина моряк.
— И също се казваше Грандприз?
— Не. Другояче се казваше, но си прикачи моето име, за да компрометира добрата ми репутация. Той беше пират… морски разбойник.
— По дяволите! — викна Кортейо. — Какво казахте, морски разбойник?
— Да, морски разбойник, търговец на роби и какъв ли не.
— На борда на някой кораб си служеше или самият беше капитан?
— Беше капитан.
— Как се казваше корабът?
— «Лион» беше името му.
— Наистина ли? О-о! Значи все пак е същият човек, който ми мина през ума.
Познавал сте този капитан? Сигурно и вие като мен сте имла някоя сметчица за уреждане с него?
От въпроса личеше, че ловецът не е благоразположен към роднината си. Затова и Кортейо отвърна:
— Така е, и тая сметка и до ден днешен не е уредена.
— Откажете се от уреждането! Той със сигурност не е вече между живите. Издирвал съм го, както изобщо някой е в състояние да дири — ден и нощ, с омраза и мъст в сърцето. В продължение на години бях по следите му, но колчем пристигах, той вече беше заминал. Най-сетне дирята се изгуби — корабът беше потънал и при всички случаи с него и капитанът.
Гласът му из един път бе придобил коренно различен тон. Думите по-скоро бяха процеждани между зъбите, отколкото изговаряни.
— Мразехте ли го?
— Да, така го мразех, както само един човек може да мрази друг.
— И все пак ви е бил роднина?
— Ох, беше ми дори… брат, по-точно доведен брат. Вниманието на Кортейо се изостри.
— Тогава трябва да сте преживял нещо ужасно от него — подхвърли той.
Ловецът помълча известно време, след което продължи:
— Той беше сатана. От деня, в който неговата майка стана жена на баща ми, вече нямах щастливи мигове.
— Вдовица ли беше майка му?
— Да, татко също. Той, знаете ли, беше плантатор, а майка починала още при раждането ми. Бях двадесет годишен и имах годеница, красива и добра като ангел. Тогава на баща ми му хрумна да се задоми. Беше се запознал в Ню Орлеънс с вдовицата на някакъв испанец и тя стана моя втора майка.
— Неприятни истории!
— О, та мен всичко това не ме засягаше. Баща ми сам си беше господар и можеше да прави, каквото му е угодно. Само че тая испанка имаше един деветнадесетгодишен син, когото доведе със себе си. За какво ли ви ги разправям всички тия неща! Ще ви кажа само, че той ми отне годеницата и застреля баща ми, като насочи подозрението върху мен. Бях осъден, но с помощта на няколко приятели успях да избягам. А онзи каквото си бе наумил, го постигна — стана притежател на плантацията, която всъщност принадлежеше на мен. Но това не продължи дълго. Той прахосваше и прогуляваше имуществото, а когато пропиля и последната монета, се видя принуден да се залови за по-раншния си занаят. По-точно казано моряк.