— Не се ли опитахте да си отмъстите?
— Че можех ли? Смеех ли да се промъкна в родината? Трябваше да минат години, додето брадата ми израсна и външността ми дотолкова се промени, че се надявах да не бъда разпознат. Но когато отидох, беше твърде късно, той вече се намираше в морето. Бях беден, без всякакви средства и не можех да направя, както би го сторил някой милионер, да си построя яхта и да тръгна да го преследвам. Отидох в златните мини и късметът ми проработи. На четвъртата година бях достатъчно състоятелен да започна своя лов и накажа убиеца на баща си, разрушителя на моя живот. Бях все по петите му, но така и не успях да го пипна. Парите ми свършиха и аз отново осиромашах, без да съм си отмъстил, но и този, върху когото тегнеше моето отмъщение, също изчезна в онзи злополучен ден.
— И защо се е нарекъл Грандприз?
— Защото това бе моето име. Цял свят трябваше да мисли, че аз — беглецът, прокълнатият отцеубиец — съм станал пиратски капитан.
— Дявол! Тоя Грандприз дори в престъпленията проявява духовитост!
— И вие на това казвате духовитост? Аз го наричам сатанинщина!
— Как всъщност беше истинското му име?
— Хенрико Ландола.
— Всички дяволи! Нима никога не ви е хрумвала мисълта, че той може да си живее под истинското име? Заявявам ви, той не е мъртъв.
— Велики Боже! Вярно ли, сеньор? Вие го познавате?
— О, вършил съм доста сделки с него и се надявам скоро отново да видя достопочтения Хенрико Ландола!
Очите на ловеца — впити в устните на Кортейо — попиваха думите, още преди звученето им да е достигнало до ушите му. Сграбчи го за ръцете.
— Наистина ли се надявате да срещнете пак този човек? И не сте му приятел, а враг?
— Бях му приятел, ала сега съм негов враг. Той ме подведе и измами. Бях му поставил една задача, която не само буквално изпорти, ами и с произволните си действия ми нанесе непоправими щети.
— И искате да му отмъстите? — запита ловецът. — Мога ли да се считам за ваш съюзник?
— Стига да знаех, че мога да ви се доверя.
— О, сеньор, дайте ми възможност да се разплатя с това чудовище и аз ще направя за вас всичко, което е по силите на човека. Цялото ми същество направо крещи за мъст и разплата. Къде според вас ще срещнете пак тоя Ландола?
— Засега още не е определено. Зависи най-вече от това, дали ще стигна благополучно в хасиендата. Намеря ли се в безопасност, с положителност ще дойде часът, в който ще получа известия за него.
— Тогава да потегляме! Конете са оседлани. Но нека преди туй погледнем очите ви.
Ловецът свали превръзката на Кортейо и онзи за своя най-голяма радост констатира, че макар и слабо може да вижда с едното око. Бяха му наложени нови билки, след което яхнаха конете и продължиха ездата си.
В тъмнината на нощта двама ездачи приближаваха хасиендата откъм юг. В една малка долинка единият спря коня си и каза:
— Ще е по-добре да изчакаме тук.
— Защо, сеньор Пирнеро? — попита другият.
— Защото още не знаем какво е положението в хасиендата. Хуарес е в движение, французите също и човек не знае там приятели или врагове ще завари. Трябва да дочакаме деня и малко да поразузнаем, преди да се появим.
— В такъв случай трябва да се откажем и от огъня. Как са очите ви? Болят ли ви още?
— Не. Вашите лечебни треви сториха направо чудо, сеньор Грандприз. Едното око наистина е повредено, ала с другото вече виждам почти толкова добре, колкото и по-рано.
— Това ме радва. Е, да слизаме от конете и да чакаме утрото!
Мъжете вързаха животните до един храсталак да имат добра паша и се изтегнаха на тревата. Бяха уморени и не им бе до разговор.
Беше след полунощ и толкова тихо наоколо, че те започнаха да се унасят, но внезапно ги ободри приближаващ конски тропот.
— Кой ли може да е? — запита Кортейо, който все още се наричаше Пирнеро.
— Чуйте! Там идва още един.
Действително, сега се долови тропот от втори кон. Те уловиха оръжията си и се превърнаха в слух. Забелязаха, че по-близкият ездач спря коня си.
— Кой се мъкне подире ми? — викна той назад. Вторият ездач също задържа коня си.
— А кой вика там отпред? — запита.
— Един, който ще започне да стреля, ако не последва незабавен отговор.
— Охо, че и аз имам пушка.
В същия миг се чу щракането на затвор.
— Отговори! — извика първият. — Каква ти е паролата?
— Парола? — попита вторият. — Я гледай, ти говориш за парола. Значи си цивилизован тип, а не някой от проклетите индианци.