— Моят чичо ми е разправял за вас. Познавате ли доктор Хиларио? Аз съм неговият племенник Манфредо.
— Хиларио? Управителят на болницата в Манастира дела Барбара край Сантяго? Дали го познавам? Та той ми спаси живота.
— Да. По онова време сте бил на пътешествие или преследване и сте пристигнал болен и немощен в Сантяго.
— Бях пипнал треска. Сеньор Хиларио ме прие, даде ми лекарства и се грижеше за мен. Без него щях да умра. Щом сте негов племенник, ще станем приятели.
Конете бяха вързани и мъжете се настаниха край тях.
— Но кажете, за Бога, какво се е случило в хасиендата? — попита Кортейо.
— Беше нападната от индианци — гласеше отговорът на Манфредо.
— И вие хукнахте? Не се ли бихте?
— Дали не сме се били, сеньор? О, бранихме се с всички сили, ама те многократно ни надвишаваха по численост. Завладяха хасиендата. Трябва да са били над хиляда.
— Боже мой, а къде е дъщеря ми?
— Знае ли някой? Червенокожите ни връхлетяха така внезапно, че никой не го и беше грижа за другия.
— Ама че нещастие! Що за индианци бяха? Да не би апачи?
— Не. Чух, че един от тях се нарече мищек.
— Трябва да знам какво се е случило с дъщеря ми! Не бих могъл преди туй да напусна тази местност!
— Успокойте се, сеньор! — взе думата Грандприз. — Мищеките не са като апаачите и команчите. Доколкото ги познавам, не убиват жени.
— Това е своего рода утешение. Но все пак трябва да науча каква е съдбата й. Само че как? Аз самият не бих могъл да се осведомя, а и никой от тези хора не бива да рискува да се връща в хасиендата.
— Оставете тая работа на мен! Знам как да проуча дадено място. В краен случай утре ще отида в хасиендата. Но преди всичко трябва да се знае защо са я нападнали мищедеите. При всички случаи са имали причина. Не се ли случи преди това нещо необичайно?
— О, да! Вчера към полунощ на близката планина засия огромен пламък — осведоми Манфредо.
— Може да се дължи на някаква случайност.
— Не, трябва да е бил знак, защото скоро след това бяха забелязани на различни места наоколо подобни огньове.
— Тогава без съмнение е бил знак. Мисля, че мищеките са били свикани да ви изтикат от територията като неприятели на Хуарес. Това предполага единно ръковоство. Кой беше предводителят на тези хора?
— Нямахме време да разберем.
— Нямаше ли някой бял сред тях?
— О, напротив, дори двама. Пристигнаха на коне и слязоха в двора. Дойдоха в караулното и казаха, че искат да говорят със сеньорита Хосефа. Беше им отказано. Единият обаче просна предводителя, след което двамата се качиха при сеньоритата. После горе при нея се разнесе изстрел. В същото време около хасиендата прокънтя ужасяващ вой и от всички страни ни връхлетяха неприятелит — Колко души имаше в караулното?
— Може би някъде над двайсетина.
— Над двайсетина? — повтори Грандприз къде с удивление, къде с подигравка. — И тия двайсетина допуснаха да бъде ударен и повален предводителя им?
— Че какво можехме да направим? Да го бяхте видял само! Не каза кой е. Появи се, сякаш е пратеник или съюзник на сеньор Кортейо. И се държеше, като че ли той заповядва.
— След всичко, което узнах, предполагам, само сеньор Кортейо е могъл да заповядва в хасиендата!
— Така е! Но неколцина сметнаха натрапника за Пантерата на Юга.
— Който действително е съюзник на сеньор Кортейо. Но Пантерата на Юга е индианец!
— Кой ти мисли в такъв момент за тези неща!
— Я ми опишете тоя човек!
Онзи го стори. Грандприз го изслуша внимателно и поклати замислено глава.
— Един такъв мъж — отвърна той, — с такова великанско телосложение, с толкова дълга брада и точно така облечен и въоръжен, видях при Хуарес там долу при река Сабинас. Дали пък не е бил той?
— Кой беше онзи? — заинтригува се Кортейо.
— Не знам. Но, изглежда, Хуарес много държи на него.
— Не каза ли, че в стаята на дъщеря ми е екнал изстрел? — обърна се Кортейо към Манфредо.
— Да.
— Света Дево! Те са я застреляли!
— Не вярвам — възрази Грандприз. — Всъщност нападението не започна ли, след като се разнесе изстрелът? Е, тогава този изстрел просто е бил сигнал за атака и няма защо да се страхувате, че с дъщеря ви се е случило нещо.
— Но в такъв случай тя е пленница! Трябва да бъде освободена!
— Щом трябва. Аз ще ви помогна, доколокото е по възможностите ми.
— Не е ли желателно още сега да предприемем необходимите стъпки?
— Хмм! — изръмжа ловецът. — Рисковано е. Пък и какви стъпки имате предвид, сеньор?
— Знам ли. Нали казахте, че умеете да подслушате дадено място?