— Казах го. Но това място е обкръжено и се пази от хиляда индианци.
— Утре също. А подслушването сега през нощта ще е къде по-лесно, отколкото посред бял ден.
— Така мислите само вие. Червенокожите все още претърсват местността за бегълци. Спипат ли ме, ще ме сметнат за някой от вашите хора и свършено е с мен. Ала утре през дбня, ако яздя открито към хасиендата, ще повярват, че съм американец.
— Но дотогава лошото може да се е случило! Сеньор Грандприз, умолявам ви в името Божие, направете каквото можете и го направете час по-скоро!
— Много е опасно! В каква посока се намира хасиендата?
— Право нататък — отговори Манфредо, към когото бе отправен въпроса и посочи с ръка.
— И за колко време може да стигне човек?
— За около половин час.
— Тогава ще рискувам. Отивам нататък.
— Благодаря ви! — рече Кортейо. — Няма да се разкайвате, че сте се подхвърлил на опасност заради мен и моято дъщеря.
— Дръжте на думата си, сеньор! Ще ви припомня за Хенрико Ландола. Само че в тая тъмница човек лесно може да пропусне дефилето. Познато ли ви е квакането на голямата мексиканска водна бумка[8]?
— На всички.
— Може ли някой от вас да го имитира?
— Аз — обади се един.
— Е, добре. Не намеря ли веднага дефилето, ще изкрякам по този начин и вие ще ми отговорите. В тишината на нощта ще се чува доста надалеч. Така няма да остана дълго време в заблуда. Не се ли върна до настъпването на деня, не се грижете повече за мен и предприемете вашите собствени стъпки. Дръжте се спокойно да не ви открият скитащите се наоколо мищеки! А сега сбогом!
Дръзкият ловец се качи на коня си и се изгуби в тъмнината на нощта.
Той беше заявил, че не е политически съмишленик на Кортейо. И ако му бе известен по-добре живота и делата на оня, и през ум нямаше да му мине да предприеме нещо за спасяването на него или дъщеря му.
Когато Грандприз се отдалечи, останалите се настаниха на земята и новодошлите информираха Кортейо за събитията от тази вечер, след което поискаха да узнаят и неговите преживелици.
Той нямаше намерение да им разказва всичко. Те в никой случай не биваше да научат, че неговият поход до Рио Гранде дел Норте се е провалил, и че неговите спътници са намерили смъртта си. Съобщи, че техните камарад се спотайват край споменатата река, в очакване на плячката, която за съжаление щяла да пристигне по-късно, отколокото е било разчетено. Той самият поел по обратния път, тъй като смятал присъствието си в хасиендата за по — необходимо. При това попаднал в ръцете на апачите, които увредили очите му.
Те приеха изложението му за чиста монета.
— А сега какво ще правим? — запита единият. — Хасиендата отиде по дявола!
— Още нищо — отвърна Кортейо. — Освен вас може да са се измъкнали и други.
— Надали. Който не е помислил още в първите мигове за спасение, със сигурност го отпиши.
— Да видим все пак. Нека се надяваме на най-доброто! На разсъмване ще си проличи дали вие сте единствените оцелели.
— А после? Хасиендата и бездруго не можем си възвърна, защото сме прекалено слаби.
— Много е важен въпросът дали тези хиляда мищеки ще останат да се търкалят там?
— Много вероятно, щом са във връзка с президента Хуарес, както каза тоя американец.
— В скоро време ние пак ще се подсилим. Моите емисари непрекъснато рекрутират и ми пращат хора от южните провинции. С тях ще ставаме все повече.
— Ех, само дето няма да ни намерят.
— Да, аз също мисля така — рече Манфредо. — Те ще смятат, че все още сме в хасиендата и ще попадат там право в ръцете на мищеките.
— Ще го предотвратим, като ги събираме на някое подходящо място по пътя им.
— В населено място ли?
— Не, това е прекалено опасно.
— Да не ви се върти из ума, че ще се наложи да се въргаляме по гората като бандити?
— В първите дни нищо друго не ни остава. А пък съберем ли сетне достатъчно сили, лесно ще е да завладеем някое градче или да изхвърлим мищеките от хасиендата.
— Аз имам предвид нещо много по-добро — подхвърли Манфредо. — Не лежи ли старият манастир Дела Барбара на пътя ни?
— Да, точно на пътя ни. Но град Сантяго е на страната на президента. Жителите ще ни напъдят или, което е още по-лошо, ще ни заловят и предадат на Хуарес.
— Вярно, че ни очаква тая участ, ако речем да разчитаме на града. Само че на нас градът хич не ни е и притрябвал, защото ще се загнездим в манастира и никой нищо няма да разбере.
— Това е невъзможно!
— Че защо? Не чухте ли преди малко, че там се намира моят чичо Хиларио? Бившият манастир сега е болница и психиатрия, чийто управител е моят чичо. Той гори от омраза към Хуарес и ще ни приюти с радост. Някогашният манастир има толкова тайни килии и ходници, че няма защо да се безпокоим за нашата безопасност и подслон.