— А тези ходници и килии не са ли известни и на другите лекари и обитатели?
— Не. Чичо е единственият, който знае за тях.
— Това действително би било от голяма изгода за нас. Ще обмисля този план. А сега да помълчим и си отдъхнем. Не се знае колко напрегнат ще бъде следващият ден. Опитайте малко да поспите. Аз ще бодърствам.
Настъпи дълбока тишина. Само Кортейо се въртеше неспокойно насам-натам. Начинанието при Рио Гранде, на което толкова много залагаше, пропадна, а самият той се върна полусляп оттам. Тук пък вместо да намери убежище, беше изгубил хасиендата и на всичкото отгоре дъщеря му бе пленница. Обявен вън от закона и интерниран от страната, той не знаеше кой път да поеме. Сега ковеше отмъстителни планове, но след два часа неговите мисли и безплодни размишления бяха прекъснати, тъй като бе чул при входа на долинката да се отронва някакво камъче. Тутакси подскочи и сграбчвайки оръжието си, запита полугласно:
— Кой е там?
— Грандприз! — му бе отговорено със същия приглушен глас.
— Слава Богу! — Тези думи бяха изговорени от Кортейо с такава дълбока въздишка, че ясно даваха да се разбере какво притеснение го е гнетяло до този момент. Другите също се раз-будиха и надигнаха. Грандприз застана при тях.
— Е, как мина? — запита Кортейо. — Носите ли новини?
— Разбрах, че дъщеря ви е още жива. Но научих и още по-важни неща.
— О, какво по-важно има от това, че Хосефа не е мъртва. Тя трябва да бъде освободена. Живота си ще заложа. А и вие ми обещахте да направите всичко възможно.
— Хмм, да, да! — проточи ловецът. — Само че не знаех с какви хора си имаме работа.
— С мищеките, с кой друг.
— Ех, де да бяха само мищеките! А знаете ли кой стои начело на тези индианци? Чувал ли сте някога за Бизоновото чело?
— Бизоновото чело? Та той е мъртъв от години.
— Такова беше всеобщото, ала погрешно мнение. Той е бил, който вчера вечерта е свикал с онзи огнен стълб мищеките, за да освободи хасиендата. Освен това много нещо сте скрил от мен, сеньор! Премълчал сте неща, които ако знаех, сигурно щях да се въздържа да стана ваш съюзник.
— Какво имате предвид?
— Пленил сте сеньор Арбелец и сте наредил да го тикнат в някакъв зимник, където трябвало да умре от глад.
— Излъгали са ви!
— Никой не ме е лъгал, понеже хората изобщо не знаеха, че съм там и послушвам. И за какво въобще сте отнел хасиендата на стария сеньор Арбелец?
— Защото ми принадлежи. Той беше фалшифициран един документ, с чиято помощ удостоверяваше, че граф де Родриганда му е подарил ли, оставил в наследство ли този имот.
— Вас какво ви засяга това? Вие ли сте наследникът на графа? Уведомете властите, щом хасиендерото е фалшификатор, но не се залавяйте с насилствени деяния, които са незаконни и наказуеми!
Кортейо отвърна с нотка на нетърпение:
— Често става подслушвач като вас, подочул само наполовина нещата, да си създава невярна представа за тях. И в тая работа сте се осведомил точно толкова зле, както и за присъствието на вожда Бизоновото чело.
— Pshaw! Аз го видях, беше до един мъж, с когото изчезна навремето.
На Кортейо все пак му стана малко зловещо.
— И кой би могъл да е? — попита.
— Мечешко сърце, прочутия главатар на апачите.
— Глупости! Видял сте Мечешко сърце? Че познавахте ли го?
— Дори много добре. Срещнах го в планините Сиера Вер-де, където ловуваше с Гърмящата стрела, един немски ловец, чието истинско име всъщност е Унгер.
— Гърмящата стрела? И него ли познавахте?
— Да, познавах го и днес го познах.
— Познахте? Какво искате да кажете с това?
— Нищо повече освен, че и Гърмящата стрела е в хасиендата.
— Да не искате да ме накарате да повярвам, че мъртъвците са възкръснали? Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела са мъртви. Та нали го зная с най-голяма сигурност от човек, който е бил свидетел на смъртта им.
— Тогава наградете тоя свидетел с плесница, когато го срещнете отново. Хора, които веднъж съм видял, нямам навика да забравям. А и онзи Стернау, когото те наричаха Господарят на скалите, също хич не е за подценяване.
Кортейо стана пепеляв.
— Стернау? — прошушна беззвучно. — Та той е мъртъв!
— Не, и той е жив. Стоеше до вратата на хасиендата и разговаряше с един възрастен мъж, когото наричаше граф Фернандо.
— Граф Фернандо! — Кортейо кажи-речи процепи с тези думи нощта. — Сигурно сте сънувал, сеньор, и сте видял призраци!