— Не толкова високо, сеньор Кортейо! Нямам желание да насочите с крясъците си вниманието на хората от хасиендата към мен.
— Прощавайте, сеньор, но не е за чудене човек да повиши малко глас, когато из един път чуе, че хора, които отдавна е считал за мъртви, са все още живи. Но за граф Фернандо трябва да сте се заблудил, чувате ли, сеньор, трябва.
— Не мога да кажа нищо друго, освен онова, което съм чул и видял, а имам остър слух и зрение! Мисля дори, че между него и един млад човек забелязах голяма прилика в чертите, доколкото можеше да се констатира при трепкащата светлина на лагерния огън.
— Прилика? Как се казва младият човек, за когото говорите?
— Случайно научих името му. Той тъкмо минаваше край Стернау и онзи, когото бях чул да наричат граф Фернандо. Тогава първият го повика, като го назова Мариано.
Сякаш замята се провали под Кортейо. Значи и Мариано се бе измъкнал, а с него и всички, всички, в чиято смърт твърдо бе вярвал. Беше толкова поразен, че не намираше дума за отговор на тези съкрушителни разкрития. С пресилен тон подкани ловеца:
— Я разкажете по-подробно!
— И тъй, стигнах безпрепятствено в близост до хасиендата. Оставих коня си и запълзах напред, при все че отделни мищеки продължаваха да претърсват наоколо за евентуални бегълци. Имах щастие да се добера до оградата, сред стоящите там на групи врагове.
— Каква дързост! — възкликна удивено Манфредо.
— Не беше чак толкова опасно. Щом видех, че някой приближава, изпъвах се цял и се преструвах на мъртъв, досущ някой от вашите, загинали при нападението. Легнах до палисадата и подслушах разговора на няколко мищеки. Ето как узнах за присъствието на всички тия личности, за които споменах. А и ги видях един по един през една пролука в палисадата. В двора гореше огън, който осветяваше всичко.
Междувременно Кортейо се бе посъвзел и бе в състояние да мисли за най-належащото.
— И казвате, дъщеря ми е още жива?
— Да. Затворена е в същия зимник, в който е трябвало да умре сеньор Арбелец. Но призори ще бъде проведен съд над нея.
— Небеса! Тогава трябва да бъде освободена! Нищо ли не може да се направи, сеньор Грандприз?
— Знаех, че ще ми поставите този въпрос и че на сърцето ви най-вече лежи съдбата на вашата дъщеря. Ето защо си позволих да рискувам малко повече. Промъкнах се до задната страна на хасиендата, която бе по-слабо охранявана от мищеките и се прехвърлих през оградата. Исках да открия отдушника на избата, в която е хвърлена дъщеря ви. Започнах да обследвам най-напред задната страна. Вие сигурно знаете, че различните избени помещения на хасиендата имат горе малък прозоречен отвор.
— Зная. Ама продължавайте де, продължавайте!
— Събрах пътьом няколко малки камъчета и запълзах на ръце и крака към най-близкия отвор. Като стигнах там, пуснах едно камъче и се ослушах. Имах късмет. Още от първия път чух един женски глас, който се обади сподавено: «Dios! Има ли някой там? Помогнете ми. Аз съм Хосефа Кортейо.» Не отговорих, понеже не ми се щеше да пробуждам надежда, която вероятно не бих могъл да оправдая. Освен това вече знаех достатъчно и не исках да ме чакате дълго. Прехвърлих се отново през оградата и поех насам. Това е всичко.
Разказът на ловеца предизвика силно вълнение, най-голямо естествено у Кортейо.
— Трябва да освободим дъщеря ми още тази вечер. Утре ще е твърде късно, защото тези мъже няма да я пощадят — по причини, които сега не мога да изложа. Сеньор, ще се наемете ли да освободите дъщеря ми от властта на тези хора?
Грандприз го изгледа удивено.
— Осъзнавате ли всъщност какво искате от мен? Вероятно се касае за моя живот, а аз не знам, дали си струва да го заложа на карта заради вас и вашата дъщеря.
— Сеньор, умолявам ви в името на Божието милосърдие, помогнете само и този път на мен и дъщеря ми и аз ще ви се отплатя кралски!
— Оставете ме на мира с вашите пари! Знаете, че не по тая причина съм ви в услуга. А дори и да исках, сам не бих могъл да проведа това начинание, ще ми е необходим за помощник още един човек.
— Кажете какво да направя! На драго сърце ще ви помагам.
— Вие? — Не беше много почтителен погледът, с който го измери ловецът. — Не, сеньор, не ми се сърдете, ама в тая работа няма да сте ми от полза.
— Опитайте тогава с мен, сеньор! — обади се Манфредо. — аз не съм толкова неопитен в изкуството на промъкването и бих се поставил на ваше разположение, стига нещата да си заслужават.
Грандприз гледаше нерешително пред себе си. Моралът не му позволяваше да заеме ръката си за дело, за което един вътрешен глас му нашепваше, че не е толкова чисто, както Кортейо опитваше да го представи. Но оня настояваше така дълго, че той накрая поддаде.