— Е добре, може все пак да се опита. Но ще ви помоля да следвате изцяло разпорежданията ми.
Кортейо си отдъхна. Той познаваше отскоро ловеца, но го бе преценил и си каза, че ако има изобщо някой, комуто да се удаде това рисковано начинание, то това е Грандприз.
И ловецът разкри сега своя план. След като бе обсъден от всички страни, двамата се изправиха и отдалечиха по посока хасиендата.
През туй време Хосефа Кортейо се намираше в незавидно положение. Бяха я отнесли — с вързани ръце и крака — в зимника, служил преди това за затвор на Арбелец. Пред заключената врата стояха на стража двама мищеки, със строгата заръка да не допускат никой вътре. Но двамата индианци не бяха апачи или команчи, а хора, водещи полуцивилизован живот — доста по-отвикнали от пущинака. Ето защо скоро времето им се видя твърде дълго и закопняха за компанията на своите другари. А и какъв ли смисъл имаше да се пази една заключена врата! Та нали никой външен човек не можеше да се вмъкне в ходника към избата. За тая цел трябваше да се промъкне край лагерния огън и през ярко осветения вход на хасиендата — нещо невъзможно. Като сметнаха пленницата за надеждно охранявана, след около два часа я напуснаха. Вън при съплеменниците имаше по-добри развлечения, отколкото тук в мрачния ходник.
Трябва да бе някъде към два часа след полунощ, когато от сянката на палисадата се отделиха два силуета и се промъкнаха безшумно до отдушника на Хосефа. Единият мъж — беше Грандприз — приближи уста до отвора и прошепна:
— Сеньорита Хосефа!
— Небеса! Кой сте вие? И какво желаете?
— Кажете по-напред дали сте сама!
— Да, съвсем сама.
— Е, тогава мога да ви известя, че сме дошли да ви освободим.
— О Dios! Само да беше вярно!
— Вярно е. Аз съм познат на баща ви, който пък ви очаква извън хасиендата.
Хосефа едва се сдържа да не нададе радостен вик.
— Но как смятате да ме освободите?
— Оставете тая работа на нас! Има ли пазачи пред вратата?
— Отначало май имаше двама, но изглежда междувременно са си тръгнали.
— Това не ме задоволява. Трябва да знам със сигурност. Бъдете така добра и почукайте няколко пъти на вратата!
— Вързана съм наистина, но ще направя опит.
Минаха няколко мига, след което освободителите чуха неколкократно почукване.
— Нищо не долавям, вероятно отвън няма никой.
— Да благодарим на Бога, ако наистина е така. Трябва да започваме веднага. Вашата задача само ще е да се ослушвате дали няма да се яви нещо подозрително.
Двамата мъже се заловиха за работа. Отворът бе твърде тесен, за да може да се промуши човек. Трябваше най-напред да бъдат отстранени с ножовете няколко камъка. Не беше лесно, защото работата трябваше да протича съвършено безшумно. Но след половин час бе разширен дотолкова, че Грандприз се спусна вътре по ласото си, което Манфредо горе държеше.
Силна възбуда бе обхванала Хосефа. Ще успее ли спасителната акция или смелчаците ще бъдат забелязани преждевременно? Очакването я застави почти да забрави болките и броеше минутите, които й се струваха цели часове. Най-сетне, най-сетне горе мъжете приключиха. Отворът за миг се затули и една сянка се спусна при нея.
— Да си спестим безполезните приказки, сеньорита! Всеки миг е скъпоценен. Ранена ли сте някъде?
— Да, вероятно имам счупени няколко ребра.
— Това е лошо. Ще издържите ли изкачването догоре?
— Длъжна съм!
— Стискайте здраво зъби! Не бива да издавате нито звук. А сега на работа!
Ловецът върза ласото под мишниците на Хосефа и даде уговорения знак. Манфредо започна да тегли, подпомаган отдолу от Грандприз. На Хосефа се струваше, че тялото й се разпокъсва на отделни частици. Потискаше страхотните болки, ала вън изпадна в благотворно базсъзнание. Ласото бе спуснато за втори път и ловецът се изкачи като гимнастик по него.
— Как е сеньоритата?
— Припадна.
— Още по-добре. Така няма да ни създава главоболия. А сега напред! Досега имахме удивителен късмет и не бива да го изкушаваме.
Грандприз метна припадналата на рамо и затича към оградата. Манфредо се качи и ловецът му подаде момичето. После се прехвърли от другата страна и я пое от яхналия билото Манфредо. Сетне двамата с големи крачки забързаха към местността, където Кортейо и двамата мексиканци очакваха с тревога тяхното завръщане.
Човек може да си представи разочарованието и досадата на Стернау и спътниците му, когато на сутринта намериха затвора на Хосефа празен. Най-ядосан бе Гърмящата стрела, който бе горял от желание да отмъсти на виновните, измъчвали неговия тъст. За изкусни следотърсачи като Матава-се и Гърмящата стрела не бе трудно да открият посоката, по която бяха поели бегълците. Но кой я бе подпомогнал в бягството? В това отношение бяха изправени пред загадка. Някои подхвърлиха за Кортейо, но той пък с тия ранени очи нямаше как да дойде тук, а освен това и не беше човекът, който би могъл да проведе отвличането. Разочаровани, те се отказаха в крайна сметка да си блъскат главите по този въпрос, та нали бъдещето щеше да го изясни. Защото беше ясно, че незабавно щеше да бъде предприето преследване, в което пожелаха да вземат участие всички, с които Стернау бе дошъл в хасиендата.