— Благодаря за тези развлечения! Беседата с човек, комуто дългият живот е дал възможността да изкристализира, за мен е много по-ценна от онези забавления.
Емилия се настани небрежно на софата.
— Да не искате да кажете, че ме считате за изкристализирал характер? — осведоми се той.
— Разбира се — дари го тя с ласкав поглед. — Аз ненавиждам незрялото, незавършеното. Бих могла да преценя един мъж, чиято вътрешност и външност са още в процес на сформиране.
— Забравяте все пак, че в момента, в който възходът на човека престава, започва и упадъкът.
— Охо, това ли наричате вие упадък, сеньор Хиларио? Когато един човек е в състояние да се произнася за силата на тялото и духа си, то е само доказателство, че тази сила е в обилие при него.
Хиларио понечи да й отвърне нещо, ала не успя, тъй като в този момент влезе една стара слугиня и остави шоколада. След като отново си бе тръгнала, той напълни една чаша на своята гостенка.
— Пийте, сеньорита! Тове е първият път, когато ме удостоявате с тази чест и бих дал много да мога всеки ден да се наслаждавам на вота щастие.
— Наистина ли го считате за щастие?
— Да, това е най-голямото щастие, което изобщо може да съществува. Бих искал да сте не само моя гостенка, а обитателка на този дом. Колко жалко, че ще го напуснете, когато французите отново поемат пътя си!
— Французите? Какво ме касаят те?
Хиларио наостри слух.
— Мисля, че принадлежите към тях. Всички тук са на мнение, че сте жена или вдовица на някой техен офицер.
Емилия се заля в звънлив, дяволит смях.
— И много се заблуждават — отвърна. — Та нима имам вид на възрастна жена или вдовица?
Очите му с плам обходиха изящната й, елегантна фигура.
— Възрастна? О, сеньорита, как ви дойде на ума? Та вие без сянка на съмнение бихте победила и самата Венера, ако дръзне да се яви на конкурс с вас!
— Един доста пресилен комплимент и нищо повече, сеньор!
— О, аз говоря истината! — възкликна оня екзалтирано. — Значи не принадлежите към французите? Че защо тогава пътувате с тях?
— Защото имат заръка да ме закрилят и отведат благополучно до Мексико сити. Имах намерение да сменя Чиуауа, където живеех доста уединено, със столицата и при размириците, които царят в нашата страна, ми бе във висша степен добре дошло да си осигуря един такъв съпровод.
— Нямате ли близки в Чиуауа?
— Не, сама съм в живота.
— Но какво ви подтикна да тръгнете за Мексико? Емилия сведе поглед и се изчерви така естествено, както би могъл да го постигне човек само след продължителни упражнения.
— Почти ме смущавате с този въпрос, сеньор — пророни тя.
— В такъв случай моля за извинение. Но аз изпитвам такова съчувствие към вас, че ми се стори уместно да го задам.
— Благодаря ви и разбирам, че пред вас няма място за резервираност. Аз ви уважавам и ценя и ми се иска да ви го докажа, като отговоря на вашия въпрос. Една жена, не съвсем пренебрегната от природата, не може да не чувства, че не е предопределена за самота. Бог ни е възложил чудесната мисия да любим и чрез любовта да бъдем щастливи. Аз все още не съм пристъпила към тази мисия, вследствие уединения си живот.
— Вие още не сте обичала?
При тези думи очите на Хиларио с наслада се спряха на нейната фигура Емилия повторно сведе дългите си, копринени ресници.
— Не, още не — промълви, сякаш се срамуваше от отговора.
— И след като притежавате всичко, което може да направи един мъж щастлив!
— За съжаление още не съм го изпитала, все още не познавам някой, при чийто вид да си кажа, че искам да бъда негова единствена. Все пак Мексико е по-голям град от Чиуауа, а аз не желая да живея повече в самота. Ето причината да се местя в столицата.
— Ах, възнамерявате да си потърсите там жених? Отправила твърд и прям поглед към него, тя отговори:
— Пред вас няма защо да го отричам, макар че пред някой друг едва ли бих била толкова откровена.
— И той непременно в Мексико ли трябва да е, сеньорита? Нямали другаде мъже, чиято стойност бихте могла да оцените?
— Вероятно имате право. Но който търси дърво, ще иде в гората, където ги има с много, а не в откритото поле, където се срещат само отделни екземпляри.
— Права сте. Ако обаче по пътя към гората попадне на дърво, което му хареса?
Емилия направи жест на изненада и поде с весел, закачлив тон:
— Тогава спокойно ще остане при него. Не е ли тъй, сеньор Хиларио?
Лицето му просия от възторг.
— Тъй е, сеньорита — отвърна. — Само се пита, какви качества трябва да притежава това дърво, каква възраст е допустима.