Емилия даде вид, че приема отказа му като нещо, разбиращо се от само себе си и произнесе равнодушно:
— Надявам се скоро да станем. Лицето му светна от радост.
— Наистина ли, сеньорита? — попита припряно.
— Да. Смятам, че който кореспондира с такива хора, притежава влияние и има пред себе си забележително бъдеще.
— Бъдеще ли казахте? Та аз съм стар! — Очите му се спряха очаквателно на нея.
— Стар? Вече ви казах, че не меря възрастта с броя на годините. Едно бляскаво бъдеще от десетина години за мен има по-голяма магнетична сила, отколкото петкратно по-дълъг обикновен живот.
— Добре го казахте, сеньорита. И тъй, сега сте убедена, че съм в състояние да ви предложа един влиятелен пост?
— Пита се само, в служба на кого. Хиларио дигна рамене.
— Един добър дипломат не пита за господаря, на който ще служи, а само за изгодата, която ще извлече. Аз отдавам силите си на онзи, който плаща по-добре. Само на Хуарес не мога да служа. Той е виновен за пропадането на един мой жизненоважен план. Докато съм жив, няма да му се удаде да седне отново на президентското кресло. Заклел съм се и ще спазя думата си.
Старият говореше с дълбоко ожесточение. Страните му бяха до тъмно обагрени, а очите горяха от ярост. Виждаше се, че за да си отмъсти, е готов на всичко.
Сложи писмата обратно в шкафчето.
— Значи сега няма да ги получа за прочит? — попита тя.
— Не. Ще можете да ги прочетете едва като моя съпруга.
— Или най-малкото като ваша годеница? — подметна Емилия с шеговит тон, макар нещата за нея да бяха много сериозни.
— Не — отвърна оня. — Един годеж лесно може да бъде развален, а подобни неща човек поверява на лице, свързано завинаги с него. А сега ще ви представя доказателство, че съм богат.
Хиларио пристъпи към сандъците. Бяха снабдени със секретен механизъм за затваряне, който не се нуждае от ключ. Той ги отвори. Съдържаха светите съдове, драгоценните одежди за литургии на разпуснатия манастир, както и различни други прибори — всичко обсипано със скъпоценни камъни и изработено най-вече от чисто злато.
— Е? — запита с тона на превъзходство.
— Какво богатство! Та това е направо княжеско състояние.
— Много повече! Този манастир беше по-богат от кое да е княжество. Когато влезе във владение на светската власт, аз станах притежател на тези съкровища.
— Как съумяхте да го постигнете? Все пак трябва да се е знаело за наличието на всички тези скъпоценности.
— Знаеше се наистина — изхили се той подигравателно, — ала много пътища водят до целта. Но за това по-късно. А я сега кажете, смятате ли ме вече за богат!
— Охо, та вие нямате права над тези неща. Те принадлежат на държавата.
— На държавата? Я не ставайте за смях! Кому принадлежи държавата? На Хуарес, Пантерата на Юга, на Макс Австрийски и французите? Какво е изобщо държава! Мексико сега държава ли е? Мексико е безстопанственост, изоставена на произвола на анархията и всеки трябва да вземе онова което му е паднало в ръцете.
Емилия виждаше, че Хиларио не е прав, ала не биваше да разваля отношенията си с него.
— Не ми се иска да ви противореча — каза му.
— Значи гледате на мен като господар на тези съкровища? — осведоми се той.
— Да.
— Е, в такъв случай ще си позволя да ви запитам дали желаете и вие да станете негова господарка.
Очите му се взряха напрегнато в нея. Да стане жена на тоя човек? Смешно! И за миг не й минаваше през ума да свърже младостта си с този дядка. Вярно, с тези жертва щеше да проникне до секретите и да влезе в притежание на съкровищата. Но не можеше ли и по друг начин да го постигне? Съществуваха редица възможности, цялата тая работа трябваше зряло да се обмисли. Преди всичко ще действа предпазливо, за да спечели време.
— Нима веднага трябва да реша? Стъпката, която очаквате от мен, не бива да се извърши лекомислено. Не се сърдете.
— Може би съм длъжен — аз, който нямам ден от живота за подаряване — да служа четиринадесет години, както се е домогвал Яков за Рахил?
— О, не — засмя се тя. — Едно четиринадесетгодишно ухажване и на мен би доскучало. Имате ли още нещо да ми показвате тук?
— Не. Вече видяхте всичко.
— Тогава да се връщаме.
— И кога ще узная дали ще станете моя жена?
— Ще ви дам отговор до три дни.
— Прието! Надявам се да не кажете «не». Е, да се прибираме!
Върнаха се по същия път, по който бяха дошли, при което старият отново затвори всичко. Емилия и сега прояви най-голямо внимание да не пропусне нищо. Тя не се отправи с Хиларио към неговото жилище, а към онова, което й бе отредено.