— Не. Та нали бил избягал.
— Нямаше ли отпечатъци наоколо?
— Нищо не можах да забележа. Почвата е камениста.
— Не огледа ли окрайнината на гората?
— Напротив, но не открих нищо съмнително.
— Май ще трябва да отида — рече лордът. — Длъжен съм да знам какво е наредил Хуарес да ми предадат.
— Куриерът ще го съобщи и на някой друг — възрази недоверчиво Лешоядовия клюн. — Знае ли някой колко народ може да се изпокрил зад дърветата!
— В такъв случай изобщо няма да слизам на сушата. Нали мога и от лодката да говоря с човека.
— Но могат и да ви пречукат с някой куршум от гората. — Той се изкашля на няколко пъти и плю в реката. — А-ха, милорд, дойде ми на ум една очарователна идея! Аз самият ще отида. Ще се представя за сър Хенри Дридън и предполагам, няма да се посрамя в ролята на лорд.
Лицето му придоби извънредно лукав вид. Лордът изгледа дългия му нос, жилестата, суха фигура, голите, космати гърди, широките, изпокъсани и увиснали отвсякъде дрехи и констатира развеселен:
— Да, и аз мисля, че бихте бил изключителен лорд.
— Като е така, на титлата не бива нищо да липсва — отвърна ловецът. — Ние сме горе-долу с еднакъв ръст, милорд. Дали не ви се намира някой костюм, каквито носят в Лондон или Ню Йорк.
— О, няколко.
— Цилиндър, ръкавици, папионка и монокъл, а може би и чадър?
— Това се подразбира.
— Е, ще имате ли любезността да ми заемете еднократно тези дреболии?
Въпросът предизвика бързи и забавни преговори, в резултат на които бе решено Лешоядовия клюн да отиде на сушата в качеството на лорд Дридън.
Той се отправи с англичанина към каютата и не след дълго се появи на палубата, издокаран със споменатите неща.
Сетне закрачи вдървено с дълги, важни крачки към мястото, където беше оставил оръжията си и ги напъха по себе си. Доста оригинален образ представляваше тук в девствената гора. Костюм от сив плат, гамаши, лачени обувки, сив цилиндър, жълти ръкавици, чадър, пенсне на неимоверно дългия ястребов нос — всичко това му придаваше външност, която би направила впечатление дори в някой голям населен град, а колко по-голямо беше тук.
Когато се върна, заговори:
— Възможни са два случая. Или човекът отсреща наистина е пратеник на Хуарес или цялата история е капан, който трябва да хлопне зад вас. Аз допускам второто. Потвърди ли се предчувствието ми, засега още не знам определено как ще завърши авантюрата.
— Ние какво да правим в този случай, мистър Лешоядов клюн?
— Ще останете тук на котва до моето завръщане.
— А ако не се върнете?
— Тогава ще изчакате до другиден заранта и ще отплавате предпазливо. При всички случаи ще намерите Хуарес. Но ви моля, дръжте строга вахта. Задържат ли ме отсреща, значи имат намерение да завладеят вашия товар и ще опитат да ви нападнат през нощта.
— Ние ще бодърстваме.
— Заредете оръдията с картеч, но така, че отвъд да не се забележи! Те и бездруго са покрити с насмолени платнища. Надали някой ще може да разбере какво става.
— А вие? Опасявам се най-лошото за вас!
— Хич не се безпокойте! Няма да ме хванат. Пък дори да поискат да ме заловят, ще се изплъзна. После — право при Хуарес.
— И как се каните да стигнете до него? Запитаният изстреля струя тютюнев бульон през борда.
— На кон естествено.
— Е, да, ама вие нямате.
— Аз не, но ония оттатък. Освен това много добре познавам местността до река Сабинас. Все още е доста светло. Преди да се спусне нощта ще сьм стигнал прерията и ако конят ми е сносен, до настъпване на деня ще бъда при Хуарес. Много вероятно той веднага да потегли, за да спипаме тия типове.
— А аз как да знам дали се отнасят враждебно към вас или пък сте избягал?
— Враждебното отношение ще видите с очите, а бягството ще чуете с ушите. Седна ли веднъж на коня, сигурно няма да ме настигнат. Познат ли ви е крясъкът на мексиканския лешояд?
— Да, много добре.
— Е, надам ли един такъв крясък, значи съм свободен, при втория съм седнал на коня, а при третия — твърдо съм убеден, че ще офейкам. Чуете ли след това от далечината още един, четвърти крясък, той ще е знак, че съм на път за Хуарес.
— Ще следим внимателно, мистър.
— Добре. Тогава приключението може да започва.
Лешоядовия клюн бръкна в джоба на чисто новия си платнен панталон, измъкна огромен къс тютюн за дъвчене и отхапа порядъчно парче.
— Е-е, и таз добра, сър, един лорд няма навика да дъвче тютюн — засмя се кормчията.
— Pshaw! И лордовете дъвчат. Защо тъкмо един лорд трябва да се лиши от такава изтънчена наслада на живота? Всички лордове дъвчат, но не допускат може би да се забележи.