— Пак ще бъда. Сега обаче отивам до хасиендата дел Ери-на. Дали Хуарес е там?
— Не. Но отива нататък!
— Нося му извънредно важни сведения. Нямах на разположение благонадежден куриер.
— Ние вероятно бихме могли да ви услужим с такъв — рече Стернау, като хвърли един поглед към последвалите ги мищеки. — Нека слезем и отдъхнем!
Настаниха се на земята и Стернау продължи да се осведомява:
— И тъй, при нас бихте могла да намерите сигурен пратеник. Или е необходимо лично да разговаряте с Хуарес?
— Не. Въпросът е само записките, които нося със себе си, да стигнат гарантирано в ръцете му.
— Предайте тези неща на нашите мищеки! Те ще ги отнесат до хасиендата дел Ерина и ще ги връчат на президента, веднага щом пристигне.
— Приемам с благодарност предложението ви, сеньор. В хасиендата щях да бъда принудена да чакам Хуарес, а е належащо час по-скоро да стигна в столицата.
— Сега откъде идвате?
— От Сантяго.
— Натам отиваме и ние. По-точно се надяваме да открием там едни хора, които преследваме от няколко дни.
Сеньорита Емилия трепна изненадано. Да не би Кортейо? — запита. — И неговата дъщеря Хосефа?
— Сеньорита, да не сте видяла тия двамата в Сантяго?
— Да. По-вярно казано в манастира. Пристигнаха там снощи и се спотайват в една подземна килия.
Емилия разказа преживелиците си от предния ден, като поспести някои подробности. За тях се яви най-удивителен фактът, че именно Кортейо бе онзи, който — с чужда помощ, разбира се — беше освободил дъщеря си. Когато Емилия приключи, Стернау попита:
— И навярно желаете колкото може по-скоро да тръгнете за столицата?
— Такова е желанието ми наистина.
— Какво ще кажете, ако изпратя двама от мищеките като куриери до хасиендата, а останалите ви дам за ескорт?
— Нямате ли нужда от тях?
— Тъй като в града са се разположили французите, със сила нищо не можем да постигнем. Ще разчитаме на хитрост, а при това положение е много възможно, индианците да ни се явят в пречка.
— Искате ли да заловите Кортейо и дъщеря му?
— Естествено.
— Е, ами тогава е необходимо просто да се обърнете към французите. Като научат, че смехотворният претендент Кортейо се намира в манастира, няма да се поколебаят да си го доставят.
— Това не ме устройва. Аз искам Кортейо за себе си, а не за французите. Ще бъдете ли така добра да ми опишете точния път, водещ до подземните килии, за които разказахте преди малко?
— С най-голямо удоволствие.
Емилия го стори с възможно най-големи подробности, като обясни също и секрета за отваряне на тайните врати.
— Това разбрах — рече Стернау. — А ключовете? По какъв начин да ги разпозная?
— Висят един под друг до птичия кафез, който се намира непосредствено до прозореца.
— Сега вече знам достатъчно, сеньорита. Значи предпочитате да тръгнете за Мексико сити още оттук?
— Да, ако ми позволите да взема обещания ескорт.
— А багажът ви?
— Някои неща вече са при мен, а останалото французите по-късно непременно ще ми донесат, макар още да не знаят накъде съм се отправила.
— С удоволствие бих се погрижил по тоя въпрос, но за жалост при сегашните обстоятелства ми е невъзможно. Та нали тези месю французи ме видяха в Чиуауа и ще ме разпознаят. Не бива да губим предимства.
— Това е вярно. Значи изобщо няма да се показвате?
— Да. Кога потеглихте от Сантяго?
— Сутринта към седем часа.
— В такъв случай ние ще пристигнем там вероятно през нощта. Това е добре, тъй като няма да ни забележат. Бихте ли ми описала жилището на Хиларио, за да се ориентирам веднага?
Емилия го стори, сетне извади записките и ги предаде на Стернау. Той запозна Бизоновото чело с местоназначението и адресанта им и скоро по заповед на вожда двама мищеки яздеха с важните документи обратно към хасиендата. Останалите се приготвиха да придружат сеньоритата до столицата.
Двамата коняри останаха много доволни от цената, която Емилия им предложи за коня и й го преотстъпиха. Вече се бе качила на седлото и се обърна към Стернау:
— Сеньор, внимавайте с този Хиларио!
— Не се безпокойте, сеньорита! Този човек не може да е опасен за нас. Щастливо пътуване!
— Останете със здраве!
Емилия препусна с мищеките назад, по посока сключваща остър ъгъл с тази, по която беше дошла.
Двамата коняри също поеха обратно. Не бяха доловили и дума от разговора на Стернау с Емилия. Унгер се обади:
— Не трябваше ли да задържим мищеките, хер доктор? Вярно, че сме девет души, но знаем ли какво може да ни сполети. Не е изключено да ни дотрябва тяхната помощ.