— Виж ти, откъде пък знаете, чо това име е свързано с политиката? Ето как се издадохте, че ви е известно. Не се опитвайте да ме мамите! Вие поддържате кореспонденция с всички настоящи политически личности.
Хиларио се изплаши. Откъде би могъл да го знае Стернау.
— Заблуждавате се, сеньор — каза той. — Никога не съм чувал за някакъв си Кортейо.
— Което значи, че Кортейо и дъщеря му не са дошли при вас?
— Не.
— И не сте ги отвел и скрил в някаква подземна килия?
— Не.
— И тази килия не е разположена в съседство с онази, в която едно секретно шкафче съдържа тайната ви кореспонденция?
Ужас скова крайниците на стария. Но все пак успя да се съвземе и заговори гневно:
— Сеньор, не зная какво ви е накарало да нахълтвате тайно при мен и да ме обсипвате с въпроси, които не разбирам. Ще повикам помощ.
— Не опитвайте, сеньор! Зле ще си изпатите.
— Тогава поне ми обяснете по-разбираемо какво всъщност желаете от мен.
— Накратко казано, трябва да ни предадете Кортейо и неговата дъщеря.
— Но аз действително не знам нищичко за тях.
— Наистина ли смятате да се отървете с тая лъжа? В такъв случай ще ви хвана за гърлото…ето така…и не отговорите ли искрено, малко ще го попритисна и след няколко мига вече ще сте труп. А ние сигурно ще знаем къде да намерим търсените лица! Докато изговаряше тези думи, Стернау вече бе стиснал Хиларио за гърлото, оставяйки му възможността само да гъгне. Старият бе обхванат от страх. Разбра, че няма как да продължи да лъже, без риск за живота и изломоти:
— Аз…искам…!
Стернау отпусна малко хватката.
— Значи Кортейо и дъщеря му са при вас?
— Да!
— Къде сте ги скрил?
— В една подземна бърлога.
— Бърлога? Pshaw! Едва ли ще напъхате протежетата си в бърлога, по-вероятно е да им определите прилично жилище.
— Е, да, но те са мои пленници! — излъга старият. Стернау го изгледа изпитателно в лицето.
— Още веднъж ви предупреждавам, че не желая да ме мамите!
— Не ви мамя, сеньор! Не зная откъде сте го научил, но след като ви е известно, съм принуден да ви кажа, че Кортейо е мой враг. Случаят го доведе в ръцете ми и макар наистина да е смятал да стане мое протеже, стана пленник. Смятах малко да го поизмъча, след което да го предам на французите.
— Къде по-удобно ще ви бъде да го предадете на нас.
— И какво ще получа, ако изпълня желанието Ви?
— Има си хас да искате и възнаграждение. Чуйте, това възнаграждение лесно би могло да се превърне в нещо, което никак няма да ви е приятно. Та накратко запитано, ще ни предадете ли бащата и дъщерята или не? Давам ви една минута за размисъл.
Хиларио придаде на физиономията си израз на най-голям страх и отвърна:
— Боже мой, ама разбира се, че съм готов да го сторя. Позволете само да повикам племенника си! Той е пазач на пленниците. Ключовете са у него.
— Къде не намира той?
— В съседство. Необходимо е само да почукам.
— Сторете го!
Старият почука на стената и Манфредо незабавно се появи. Любопитство и страх се примесваха в погледа, с който оглеждаше деветимата мъже. Носеше запален фенер.
— Сеньорите са дошли да им предадем пленниците — каза му чичото.
— Какви са те?
— Това не те засяга. Пътят чист ли е?
— Мисля, че няма да срещнем никой.
— Добре. — Старият също взе фенера си.
— С каква цел двама осветители? — запита Стернау.
— Защото един е малко за единадесет души из тези тъмни ходници. Или искате да доведа пленниците тук?
— Не, ще отидем заедно. Но не се опитвайте да бягате! Единият от вас ще върви отпред, а другият отзад. Предният ще бъде заложник за двамата. Случи ли се нещо, ще бъде застрелян.
Тръгнаха, както бе наредил Стернау и както за съжаление беше желанието на стария. Онзи закрачи начело и ги поведе по един коридор, сетне по стръмно стълбище, по втори коридор и накрая през едно подземие. Спря пред здрава, обкована с желязна ламарина врата и издърпа две резета.
— У теб ли е ключът? — попита племенника си.
— Да — отвърна оня.
— Зад тази врата ли са? — осведоми се Стернау.
— Не, зад следващата, сеньор.
Манфредо отключи и се отдръпна, пропускайки останалите да минат. Хиларио влезе и деветимата го последваха. Не забелязаха, че отсрещната врата не е заключена. Още преди да схванат коварния замисъл и предугадят надвисналата опасност, старият се озова с един светкавичен скок извън помещението и тръшна вратата след себе си. Отпред и отзад се чу тракането на резета и ключалки и те останаха в мрак.
— Гръм и мълния! Пленени сме! — изрева Унгер.