— Уф! — извика апачът.
— Надхитриха ни! — изтръгна се от Стернау.
Останалите бяха толкова стъписани, че стояха като занемели. Мищекът не каза нищо, а изпрати един куршум срещу вратата.
— Какво е наумил брат ми? Защо стреля? — запита Стернау.
— За да разруши бравата — отговори Бизоновото чело.
— Това няма да помогне. Та нали вратите имат и резета.
— Да запалим огън. Светнете!
Стернау бръкна в джоба си и извади кибрит. Когато клечката пламна, видяха, че пред ключалката прониква някаква тънка ивица. В същото време усетиха необикновено силна миризма, която сковаваше дишането.
— Искат да ни отровят или задушат! — викна Стерняу. — Духат нещо смъртоносно през ключалката!
— Да разбием вратата! — изкрещя Гърмящата стрела. Затворниците се нахвърлиха с всички сили срещу желязната врата. Нищо не помогна.
А старият стоеше отвън и се ослушваше. В лявата ръка държеше фенера, а в дясната някаква тънка, празна гилза, чието химическо съдържание бе издухал през ключалката. На лицето му бе изписано сатанинско злорадство.
— Победих! — ликуваше той. — Те са пленени! Чува се как натискат вратата. Сега пък удрят с приклади. О, желязото ще издържи. Резетата няма да поддадат. След две минути ще утихнат.
Беше прав. Блъскането и удрянето отслабна и скоро съвсем престана. Възцари гробна тишина.
— Дали да отворя? — запита се старият. — Лоша работа. Вляза ли по-рано, ще са още в съзнание и съм изгубен; вляза ли късно, ще са мъртви. А трябва непременно да са само в безсъзнание. Ще рискувам.
Изтегли резетата и отвори предпазливо. Острата, задушли-ва миризма се насочи към него. Дърпайки бързо вратата докрай, той отскочи надалеч.
— Манфредо, отвори! — извика същевременно.
При тази заповед племенникът отвори и отсрещната врата, за да се разнесе смъртоносният газ. Не след дълго можеха без риск да влязат при надхитрените девет мъже. Те лежаха неподвижни на земята. Докторът коленичи и разгърдвайки ги един след друг, ги прегледа.
— Да не са мъртви? — попита племенникът.
— Не — отговори старият след известно време. — Все още са живи. Всичко премина, както желаех. Смъкни каквото имат по себе си, полага ти се като плячка. Сетне ги вържи и остани при тях на стража, докато се върна. Отивам да доведа семейство Кортейо. Здравата ще се зарадват на тези хора, както по-късно аз ще се радвам на тях.
Хиларио се отдалечи. Племенникът пък ограби пленниците и отнесе плячката в подземието, през което бяха минали. После върза ръцете и краката им така, че бе невъзможно да се освободят.
Преминал по няколко тъмни ходника, старият приближи до една врата и почука.
— Мога ли да вляза?
— А-а, Хиларио! Най-сетне се появихте!
Лекарят отвори вратата и влезе в удобно подредено, изсечено в скалата помещение, в което гореше лампа. Кортейо и дъщеря му седяха на една рогозка на земята.
— Добре, че дойдохте! — каза последната. — Все още изпитвам силни болки. Не бихте ли подменил превръзките ми?
— Не, сеньорита. Раната ви е лекувана неправилно. Вследствие на това ще умрете.
Хосефа насочи уплашено кукумявските си очи към него.
— Вие се шегувате — успя да пророни. — Искате да ми вдъхнете страх.
— Бих желал да почувствате истински страх, сеньорита. Хиларио отправи студените си, безсърдечни очи към мъртвешкобледните й от ужас черти. Тя не взе под внимание думите му и сама се окуражи:
— Убедена съм, че скоро ще бъда отново здрава.
— Ваша си работа, надявайте се, щом искате!
— Да, да, надявай се, Хосефа! — обади се Кортейо. — Сеньор Хиларио е в лошо настроение и си го изкарва на нас. Какво ново на горния свят, сеньор? Ще можем ли скоро да го видим? Французите още ли са тук?
— Няма да си тръгнат така бързо.
— Мътните ги взели! Та при това положение само нощем може да рискува човек да поизлезе на чист въздух. Не бихте ли могъл да ни предложите поне друго жилище?
— Ще трябва да го обмисля. Не всяко е подходящо за вас.
— Не се ли е мярнал вече някой преследвач?
— О, напротив. Бяха деветима. Нямаха вид на обикновени хора. Единият беше исполин, истински Голиат.
— Навярно Стернау.
— Имаше и двама индианци.
— Бизоновото чело и Мечешко сърце! Какво предприехте срещу тях?
— Аз? Нищо, нищичко, сеньорита. Бях радостен, че те на мен не сториха нищо.
— Но нали беше уговорено да бъдат заловени!
— Как бих могъл да го извърша, сеньорита?
— И още питате? Сеньор, вие сте един страхливец!
— Наистина ли го мислите? Това ли е благодарността за жертвоготовността, с която ви приех? Или може би трябва да ви предам на французите?