— Глупости! — извика Кортейо. — Дъщеря ми съвсем нямаше предвид онова, което си мислите. Макар аз също да очаквах, че ще плените тези хора. А и такова беше споразумението. Сега те са се изплъзнали и ще трябва по някакъв друг начин да ги обезвредя. И какво казаха? Как се държаха? Разказвайте де!
— По-късно, сеньор. В момента обмислям въпроса, че искате друго жилище. Ако имате желание да ме последвате, ще ви покажа едно.
Кортейо и дъщеря му напуснаха сегашното си местожителство и се оставиха стария да ги води из ходниците. По едно време насреща им заблещука светлинка и когато я наближиха, Кортейо разпозна Манфредо, край когото лежаха вързани по земята девет мъже.
Кортейо пристъпи и нададе вик на изумление.
— Всички дяволи! Та това е Стернау!
— Стернау? — попита бързо Хосефа. — Къде? Къде е?
Тя се завтече и застана пред Стернау. Той вече бе дошъл на себе си и оглеждаше със студен, спокоен поглед четиримата, в чиито ръце беше попаднал.
— Да, Стернау е! — възкликна ликуващо момичето. — А тук лежат Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела. Нали уж се бяха изплъзнали?
Последните думи бяха отправени към стария.
— Само се пошегувах — поясни онзи. — Не съм навикнал да ми се изплъзва някой, комуто съм подсигурил жилище при себе си.
Другите също се бяха върнали в съзнание. Бяха отворили наистина очи, ала никой не се обаждаше.
— А тук е Мариано — тържествуваше Кортейо. — По дяволите, щастлив ден като този от много дълго време не сме имали. А тук…тук…действително…не може да е някой друг, макар и почти да не мога да повярвам, освен дон Фернандо де Родриганда. Сеньор, не бихте ли ни казал, как ви се удаде да се измъкнете от вашия затвор?
В гърдите на стария граф бушуваше вулкан. Как само бе жадувал за среща с този мерзавец, комуто дължеше осемнадесет години неописуеми страдания и как тази среща се бе развила по начин, съвсем различен от онзи, който бе очаквал! Как му се искаше да избухне и даде воля на яростта, изпълваща сърцето му. Но съвсем основателно си каза, че по този начин само ще достави удоволствие на своя мъчител и премълча. Бе принуден обаче да мобилизира цялото си самообладание, за да изрази една безразлична, спокойна физиономия.
— Я гледай, горди сме и играем на пълни с величие — надсмя се Кортейо. — Нямам нищо против. Бездруго гордостта ви ще бъде прекършена! — сетне се обърна към Хиларио: — И как все пак ви провървя да ги заловите?
— По-късно ще научите. Сега по-скоро се питам какво да правим с тези хора.
— Ще ги затворим естествено! — обяви Хосефа. — Във възможно най-лошата тъмнична дупка, сеньор! Ако въобще може да има достатъчно лоша за тях! Ежедневно ще получават порция тояги, ала храна само веднъж в седмицата.
— Все пак бих искал да ви помоля да бъдете малко по-снизходителна, сеньорита. Пък и нали не се знае дали някога няма да изпаднете в положение, сама да се нуждаете от снизхождение. Хосефа не забеляза погледа, който старият й метна при тези думи и отговори с фанатично ожесточение:
— Никаква снизходителност, и помен от снизходителност няма да получат! Нали, татко?
Кортейо кимна одобрително.
— Тук няма място за умереност. Аз изгубих едното си око. Беше ми отнета хасиендата, а хората ми избити. Няма достатъчно силно наказание за тези хора. Къде са тюрмите, в които ще ги тикнете?
— Един етаж по-долу, сеньор. Искате ли да ги видите?
— Да. Нека видим със собствените си очи какви блаженства очакват тия типове. Няма ли още сега да ги отведем? Да освободим краката им от ремъците, та да могат да вървят?
— Хич и не мисля. С тези хора шега не бива. Не искам да им предоставям и най-малка възможност, от която биха могли да се възползват и освободят.
Засега ще останат да лежат, както са, а после ще ги пренесем поотделно долу. По този начин няма как да окажат съпротива. Сега ме следвайте!
Той тръгна напред и скоро стигнаха дълбок, подземен етаж. Поеха по дълъг, тесен ходник, вляво и дясно на който бяха издълбани в скалата малки килии, с размери горе-долу, колкото за един човек. Всички бяха снабдени с врати, в които се виждаше кръгъл отвор.
— Това ли са тъмниците? — прояви интерес Хосефа. — Я ни покажете една!
Хиларио отвори една врата и освети вътрешността.
— А, два железни обръча! — възкликна Кортейо. — Какво е предназначението им?
— Окови.
— И как става?
— С един малък фокус, сеньор — рече старият. — Вие не сте окован. Я седнете на това място! Така най-добре ще мога да ви уверя, че никой от пленниците няма да успее да избяга.