— Ще бъде някое от тия, дето минават край таверната. Ще ти го посоча.
Звучен смях прокънтя наоколо и един от присъстващите се обади:
— Браво! Голцен е склонен да жертва коня си, стига Рафенов да извоюва голямата слава, като покори някоя шивачка или продавачка в бакалница.
— Чакай и аз имам право на вето! — произнесе Рафенов. — Казах наистина всяко момиче, но нека поне ми бъде разрешено ограничението: ако ще е напълно непознато, правя уговорката да бъде избрано сред тези, които преминават оттук с кола, а не пешком.
— Приемам! — съгласи се Голцен. — Дори правя отстъпка да не посочвам пасажерката на някой файтон.
— Благодаря! — кимна Рафенов удовлетворен. — Какъв срок ще ми дадеш за покоряване на крепостта?
— Пет дни от днес нататък.
— Съгласен! Значи настъплението може да започне, време имам!
Рафенов се надигна от мястото си и препаса сабята. Човек едва ли би забелязал, че духът на виното витае в него, а който погледнеше израза на обиграност и самочувствие, отпечатан по приятното му лице, надали щеше да се усъмни, че няма да му е кой знае колко трудно да привлече внимание върху достойнствата си.
От този миг в салона зацари голямо напрежение.
Господата застанаха до прозорците и започнаха да се вглеждат в пасажерките на преминаващите купета. Коя ли от носещите се навън дами щеше да избере Горцен? «Грандиозна! Шикозна! Фантастична! Изключителна! Екстравагантна!» Ето какви бяха възгласите, с които напрежението търсеше изблик, докато един дребен пехотински лейтенант не пристъпи по-бли-зо до прозореца и възкликна:
— Я гледай ти, какво велелепие! Безспорна красавица!
— Къде? — наваляха го въпросите.
— Там до ъгъла, впряга с тракенските коне — разпалено извика той.
Посоченият впряг затрополи насам. В дълбочина на каретата, до една възрастна дама, седеше младо момиче е едва сега започваща да разцъфтява красота. Личицето й бе облъхнато от нежната руменина на юношеството, а гъстите й, красиви коси се спускаха до седалката, сплетени в две дълги, дебели плитки. Чертите й бяха бистри, детински и непринудени.
— Чудесна! Несравнима! Коя ли е? Непозната! Великолепно създание! — носеха се наоколо възгласите.
Лейтенант фон Голцен се извърна, посочи каретата и извика:
— Рафенов, ето тази!
— О-о, съгласен, съгласен и още как! — възкликна онзи ка-жи-речи ликуващо.
После пооправи униформата си, хвърли един поглед в огледалото, взе сабята под мишница и побърза да излезе.
— Кълна се в честта си, голям късметлия! — изръмжа дългият гвардейски пехотинец, изпращайки го със завистлив поглед. — И все пак съм любопитен, как ще подхване нещата!
— Ее, най-напред ще я сподири с някой файтон, за да открие жилището й — обади се един.
Голцен се усмихна хладно.
— И по тоя начин ще изгуби цял ден. Не, той ще се постарае още днес да влезе в разговор с нея.
— Как ли ще го започне?
— Негова си грижа! В това отношение има достатъчно опит, а за спасението на един арабски жребец човек би впрегнал цялата си изобретателност.
— Виж го ти, наистина взе файтон и потегли след нея. Който умее, върви му!
Рафенов заповяда на кочияша да последва купето, теглено от тракенския впряг. Двата екипажа завиха към «Тиергартен», където притежателката на каретата очевидно възнамеряваше да направи разходка. Когато стигнаха до една малко оживена алея, лейтенантът нареди на файтонджията да изпревари другото превозно средство и бръкна в джоба да се разплати. Когато файтонът профуча край дамата, той се изви към нея и направи изненадана физиономия. Поздрави по начин, сякаш е срещнал позната, даде знак на кочияша на каретата да спре, скочи същевременно от своето и се понесе назад. Другото купе спря.
— Давай! — изкомандва лейтенантът и докато каретата се раздвижваше, вече беше отворил вратичката, качи се, без много да се церемони и сияещ от радост се намести на седалката, давайки вид, че изобщо не забелязва недоумението, и нещо повече, негодуванието, изписано по лицата на двете дами. Сетне протегна ръце към девойката и възкликна с добре изигран възторг:
— Паула, възможно ли е? Каква среща! Вие в Берлин? Защо не ми писахте предварително?
— Майн хер, изглежда се припознавате в нас! — рече по-възрастната дама много сериозно.
Рафенов направи физиономия, изразяваща отчасти изненада, отчасти навяваше предположение, че искат да се пошегуват с него.
— О, да, моля за извинение, уважаема фрау! Както изглежда аз действително още нямам честта да ви познавам, но Паула навярно с удоволствие ще отстрани това обстоятелство. — И като се обърна към младата дама, помоли: — Моля ви, моя милостива фройлайн, имайте добрината да ме представите на тази дама!