— Напълно вярно, бях унтерофицер!
— Вие? — запита другият, като едва сега огледа по-внимателно нежните ръце и цялата фигура на събеседника. — Хм! Защо не носите униформата си?
— В отпуск съм.
— Тъй, тъй! Хмм! И какъв сте иначе? — По интонацията личеше, че не вярва много-много в твърдението за унтерофицера. Вярно, Рафенов беше цивилен, но въпреки това офицерът в него се познаваше от сто крачки.
— Търговец — отговори той. — А вие как се казвате?
— Името ми е Лудвиг, по-точно Лудвиг Щраубенбергер, на този свят тук.
— И живеете в Берлин?
— Това се подразбира. Хей там отсреща, във вилата на граф де Родриганда.
— О-о, тази вила принадлежи на някакъв граф?
— Да, на испански, закупи я едва наскоро.
— А голяма ли прислуга има?
— Хм, не особено.
— Не се ли казва някой от служителите му Стернау?
Лудвиг, изпитаният помощник-глесничей, стана внимателен. Беше просто дете на природата, ала с присъщата проницателност на този род хора веднага отгатна, че ще бъде ловко подпитан. Този човек, представящ се за унтерофицер, явно бе нещо повече и тъй като Лудвиг току-що бе научил от кочияша за случилото се в «Тиергартен», реши да не се остави да бъде надхитрен.
— Стернау? — попита.
— Да.
— Какъв е този човек?
— Кочияш.
— Всички дяволи, кочияш! А няма ли той жена и дъщеря?
— Това се разбира от само себе ей, на този свят тук.
— Да не би двете жени, които се разхождаха преди малко из «Тиергартен» с карета? Ама те в действителност никак не изглеждаха на жена и дъщеря на някой файтонджия.
— И защо пък? Графът плаща доста добре на хората си и техните жени и дъщери могат да си позволят някои и други труфила. Впрочем те не се разхождаха с каретата в буквалния смисъл на думата, на този свят тук. Стернау трябваше да обиграе новите тракенски коне и понеже е все едно дали купето е празно или не, взе със себе си и двете жени.
— По дяволите! Да, наистина бяха груби като каруцарски жени! — изплъзна се от устата на лейтенанта.
— Виж ти, били са груби? И вие сте ги чул, на този свят тук?
При тези думи Лудвиг погледна лейтенанта в лицето с лукав израз. Онзи осъзна, че е захванал голяма непредпазливост и опита да я изправи:
— Да, подочух нещичко. Бях в «Тиергартен». Точно пред мен спря една карета, някакъв офицер бе принуден да слезе и бе най-злонамерено посрамен от двете жени.
— Тъй! Хм! И откъде знаете, че тези жени се казват Стернау, а?
— Те назоваха имената си пред полицая, който стоеше там.
— И как стана, че се озовахте насам и разпитвате за тях?
— Чиста случайност!
— Случайност, хубава случайност! Ами че я внимавайте тогава тези мои две ръце да не ви нашарят бузите, естествено пак по някаква гола случайност!
— Охо, това пък какво означава?
— Означава, че Лудвиг Щраубенбергер няма да се остави да го будалкат. Досущ на унтерофицер ми изглеждате, няма що! При всички случаи сте оня лейтенант, ветрогонът, когото «каруцарските жени» хубавичко са отпратили, без много да му се церемонят. И сега идвате, на този свят тук, да шпионирате и търсите нова възможност да ги преследвате. Само че се откажете, защото освен да отнесете един порядъчен пердах тояги, друго нищо не ви чака. А що се отнася до ударите аз винаги съм под ръка, отбележете си го! Сега си тръгвам, но след пет минути отново ще се върна, като водя кочияша и още неколцина други, които обичат веселбите. Бъдете ли разпознат от кочияша, ще ви щавим кожата, докато омекне. Засега точка по въпроса и много ви здраве, на този свят тук!
След тази ефикасна реч почтеният Щраубенбергер се надигна, плати бирата си и излезе. Едва беше изчезнал в отсрещната порта, Рафенов също напусна пивницата. Не изпитваше желание да влиза в юмручен бой с хора от тоя сорт и се отдалечи, ругаейки, че днес всичко се е зарекло да бъде против него. Така и не заподозря, че Лудвиг го е заблудил относно двете жени.
Междувременно бе дошло времето, когато незадомените офицери се събираха в казиното да обядват. Рафенов също се насочи нататък. Сред присъстващите вече се бе говорило за неговия облог и ето причината да го посрещнат със стотици въпроси. Направи опит да се измъкне с уклончиви отговори, но тъй като не го оставиха на мира и настояваха да разкаже авантюрата си, заговори:
— Какво има толкова за разказване? Вярно, че имам на разположение цели пет дни, ала облогът е вече спечелен.
— Докажеш ли го, разплащам се още днес! — заяви Голцен, който също бе пристигнал.
— Да го докажа? — изсмя се цинично Рафенов. — Какво има тук за доказване? Все пак би следвало да се очаква, че ще покоря дъщерята на един файтонджия.